Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Може би всички майки правят така. Може би майката на Тереза беше правила същото за нея.
— Мъжете са лоши, Сара — прошепна момичето, нарушавайки тишината.
— Татко ми не беше — отвърна детето и съжали за думите в момента, в който излязоха от устата й.
Тя беше само на шест, но беше наясно, че Тереза не говореше за мъжете като татко й. Тя говореше за мъжете като Денис. Макар той да беше първият, когото Сара срещаше, знаеше, че Тереза е на сто процента права за него.
Момичето отвърна само „Знам“ и не звучеше ядосана.
— Тереза?
— Да?
— Какво искаше да каже той, когато спомена, че ще ме посети след няколко години?
Последва поредната дълга пауза, изпълнена с неща, които Сара не можеше да разбере.
— Не се тревожи за това, момиченце — отвърна Тереза. Нежността в гласа й накара детето да се просълзи. Тя се пресегна и докосна мъничката бузка. — Няма да му позволя да те докосне. Никога.
Сара заспа с мисълта, че това е истина.
28
— КАКЪВ ЦВЯТ ДА БЪДАТ, СКЪПА?
Беше неделя и Сара се намираше в студиото на майка си. Харесваше й просто да си седи и да гледа как мама рисува или работи върху някоя скулптура. Тя беше най-красива, когато твореше.
Картината беше пейзаж. Фонът беше съставен от планини, пред които имаше огромна тучна ливада с дървета със зелени листа. Цветовете бяха жизнени и нереални — лилаво небе, масленожълта трева и невъзможно оранжево слънце. Сара смяташе, че е невероятна. Майка й я питаше какъв цвят да бъдат листата на дърветата.
Сара се намръщи. Не можеше да обясни с думи защо й харесваше картината. Мама й беше казала, че няма проблем за това, че онова, което чувстваш, е по-важно от онова, което си мислиш. Чувстваше тази картина като „красива“ и „жизнена “.
— В истинските си цветове, мамо, но да бъдат по-светли.
Сара не разполагаше с речника, но Линда знаеше какво има предвид. Детето виждаше нещо в главата си и се опитваше да го опише. Линда трябваше да разбере какво е то.
— По-светли… имаш предвид по-ярки? Както крушките светят повече или по-малко?
Сара кимна.
— Добре, скъпа.
Линда започна да смесва оранжево и червено.
Може би в нея също се крие творец, мислеше си тя.
Сара каза, че листата трябва да са в правилния цвят за есенни листа, но по-ярки, за да се впишат с останалата част от картината.
Линда погледна дъщеря си.
— Харесва ли ти картината, скъпа?
— Чудесна е, мамо. Кара ме да играя и да скачам.
Мисията изпълнена — помисли си жената щастлива и доволна.
Тя насочи вниманието си обратно към платното и започна да оцветява листата в ярки цветове.
Сара я наблюдаваше през цялото време. Чувстваше огромна радост. Тя беше дете и живееше в настоящия момент, а той беше много, много хубав.
Майка й спря да рисува и застина. Беше обърната с гръб към Сара. Просто си стоеше неподвижна, вцепенена.
— Какво има, мамо?
Линда се стресна от гласа на дъщеря си и започна да се обръща забавено. Времето като че ли беше направено от гъсто желе. Когато лицето й се показа, Сара се ужаси.
Майка й пищеше беззвучно, с широко отворени очи и отворена уста.
— М-м-мамо…?
Ръцете на Линда полетяха към лицето й. Четката излетя и опръска Сара с кръв по пътя си.
Детето видя картината зад майка си. Листата по дърветата горяха.
Писъкът вече не беше беззвучен, а се превърна в ужасен звук, сякаш някой беше махнал покрива на ада. Чуваше се стерео и беше изпълнен с ехо, реверберации и ярост.
— Какво направи?! Какво направи?! Какво направи…
Сара се събуди.
— Какво направи?!
Писъкът беше истински. Източникът му беше тук и сега, точно в тази къща.
Странника?
Вратата на стаята й беше отворена.
— Денис! О, Боже! Какво направи, Тереза?
Сара осъзна, че тази, която пищи, е Ребека.
Ставай от леглото, страхливке. Тереза може да има нужда от помощта ти!
Детето изскимтя ужасено, ядосано, разгневено.
Вече не искам да съм смела.
Тишина.
Много лошо, страхливке. Така ще е от сега нататък.
Сара хлипаше и се тресеше от страх, но се насили да стане от леглото. Краката й като че ли не бяха нейните — трепереха и се гънеха.
Тя тръгна към вратата, но когато стигна до нея застина.