От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

Когато през август 1980 година Амар и Фарид Хуаш напуснали своя дом във Франция, за да погостуват на бащиното си семейство в Алжир, те очаквали пътуването им да се превърне в истинско приключение. През 1976 година двете момчета били за пръв път в Гардаиа град в северната част на страната, на петстотин километра от столицата Алжир. Тогава през цялото време били напрегнати и нес-

/

206

покойни, ала сега били по-големи Амар на тринайсет, а Фарид почти на дванайсет години, пък и двамата отивали на познато място. С нетърпение очаквали да видят баба си и дядо си, роднините и най-вече многобройните братовчеди, с които обичали да си играят преди четири години. Освен това баща им щял да бъде с тях, а те го уважавали и му имали пълно доверие. Мислели да прекарат в Алжир няколко седмици и да се върнат във Франция за началото на учебната година. Ваканцията отлетяла неусетно.

През септември, когато Брахим Хуаш казал на синовете си, че е „болен" и че се налага да отложат заминаването, двамата братя се зарадвали, че ваканцията им ще продължи. Дните обаче минавали и те започнали да се чудят защо баща им не оздравява. Брахим записал момчетата в ислямско училище', да не си губят времето, докато се „възстановявал" от болестта. Това ги объркало и притеснило, защото нито Амар, нито Фарид знаели арабски. Някои учители им превеждали, други не си правели труда. Момчетата не изпитвали желание да учат нов език, тъй като в края на краищата всеки момент щели да се приберат във Франция.

През това време майката на момчетада Мари-Ан била известена за болестта на бащата и отложеното им пътуване. Скоро започнала да изпитва сериозни съмнения. Откакто била напуснала магазинчето, което държели със съпруга си, и започнала работа като секретарка, бракът им не вървял. Брахим се почувствал застрашен от независимостта на Мари-Ан: ненавиждал мисълта, че тя ще ходи на работа и ще бъде далеч от погледа му. Когато голям супермаркет го принудил да продаде магазина, чувството му на неприязън се усилило.

Брахим бил натурализиран французин. Двамата с Мари-Ан сключили брак в католическа църква, където по-късно били кръстени синовете им. Въпреки че говорел само френски и общувал само с французи, той се чувствал изолиран, излишен и тормозен също като Муди, който бе изпитал на собствен гръб снизходителното отношение на американските си колеги. Брахим се опълчил срещу страната, която през 1962 година приел за своя родина. Наричал Франция „кофа за смет". Подобно на Муди и Халид Сайед той също бил абсолютно убеден, че западната култура покварява децата и като пораснат, Амар и Фарид ще

207

станат престъпници и наркомани. Брахим се страхувал, че ще изгуби авторитета си пред момчетата, както станало и с жена му.

Четири дни по-късно Мари-Ан получила второ писмо: Брахим оставал в Алжир заедно с децата. Отначало не повярвала на очите си ударът бил съвсем неочакван. Следващата й мисъл била: „Не може да бъде! Няма начин Брахим да изпълни намерението си." Била сигурна, че френското правосъдие ще изиска синовете й да бъдат върнати в родината им. Продължила да вярва в това дори и след телефонния разговор с Министерството на правосъдието, откъдето получила съвсем малко информация и нито една насърчителна дума с изключение на това, че са затрупани от подобни случаи. Мари-Ан била изумена: никога през живота си не била чувала родител да отвлича собствените си деца.