Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
— Може би някой като вашия епископ Ханис Арк?
Предположението й го накара лекичко да потръпне, сякаш си бе помислил, че се е държал твърде самонадеяно.
— Трябва да призная, че името му бе споменато от крал Филип и от други хора като на човек, вещ в пророчеството, и водач, който би оставил пророчеството да направлява ръката му, а оттам и народите в Д’Харанската империя, както сега се случва в провинция Фаджин.
Тя се позамисли малко, преди да продължи, като продължаваше да се съпротивлява вътрешно.
— Защо Господарят Рал не е казал на никого от нас, че е открил машина за знамения? Подобно нещо би помогнало неимоверно.
Той килна укорително глава.
— Струва ми се, че знаеш този отговор, Орнета. Може да съществува една-единствена причина той да не желае хората да знаят за тази машина и нейните знамения.
Орнета разтърка голите си ръце, докато погледът й търсеше спасение.
— Всичко това ме кара да се чувствам ужасно самотна, тъй безпомощна.
Лудвиг отпусна ръка на рамото й — опипваше предпазливо почвата.
— Нали точно затова така отчаяно се нуждаем от помощта на пророчеството.
Вместо да махне ръката си, тя захлупи неговата с другата си длан.
— Никога не съм се страхувала да бъда тук, в двореца на Господаря Рал. А изведнъж се оказва, че ме е страх.
Щом тя го погледна, той видя в погледа й самота, страх от това да му се довери, страх от това да не му се довери. Разбра, че моментът изисква нещо повече, за да я спечели.
— Не си сама, Орнета.
Наведе си и нежно я целуна по устните.
Тя стоеше сковано, без да мърда, без да отвърне на целувката. Той се притесни, че може би не е преценил добре.
Но миг по-късно тя реагира и се стопи в обятията му. Той си каза, че можеше да е далеч по-неприятно от тази жена. Беше по-възрастна от него, но не много. Всъщност с всеки следващ споделен дъх я намираше за все по-привлекателна и интересна.
Беше очевидно, че този момент на уязвимост бе довел до освобождаването на нейната страст. Плавно я положи да легне на дивана. Тя се остави на волята му, подчини му се, ръцете му плъзнаха по тялото й, смъкнаха роклята от раменете й.
Четиридесет и четвърта глава
ДОЧУЛА ВОЯ, КАЛАН СЕ СЪБУДИ РЯЗКО. Ахна и се изправи до седнало положение в спалния си чувал, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че тя чуваше движението на собствената си кръв.
Огледа се трескаво, като очакваше в тялото й всеки момент да се впият остри зъби. Посегна към ножа си. Той не си беше на мястото. Огледа дърветата, за да намери източника на смразяващия кръвта вой. Не видя нито зверове, нито остри зъби.
Даде си сметка, че изобщо не е навън в гората. Беше вътре. Намираше се в периферията на миниатюрна горичка на закрито. Нямаше хрътки, нито вълци или каквито и да било зверове. Беше на сигурно място. Глъчката, която я събуди, се дължеше на гвардейците, които отваряха вратата на Градината на живота, за да пуснат вътре някого. Воят всъщност бе скърцането на пантите на тежката порта.
Калан въздъхна дълбоко. Сигурно бе сънувала. Струваше й се толкова истинско, но беше само сън и сърцебиенето й постепенно се успокои.
Разтърка ръце и се огледа, въздъхна пак, облекчена, че е било само сън, който бързо се разсейва. Горе, задвижени от цикъла на сезоните, голите клони на дърветата бяха натежали от пъпки. Скоро щяха да се разлистят. След като покривът най-сетне бе ремонтиран и стъклото изцяло подменено, в продължение на няколко дни пролетното слънце нежно бе затоплило Градината на живота, превръщайки я в уютно убежище и място, където двамата с Ричард да спят. Не беше удобно като истинско легло, но сънят идваше много по-лесно, когато не усещаха дебнещите ги невидими очи.
Докато прогонваше съня, Калан присви очи към кръглата месечина, блеснала високо горе. По положението на небесното тяло на небосклона прецени, че е спала съвсем кратко. Значи все още беше посред нощ.
Упойващата миризма на жасмина, който растеше край горичката и по протежение на ниския зид, послужи за още едно напомняне, че е нощ. Деликатните бели цветове се разтваряха само през нощта.
— Ричард тук ли е? — попита я пътьом Натан, като не обърна внимание нито на лунната светлина, нито на уханието, а вместо това посочи тъмната зейнала дупка, без да спира да крачи между дърветата към центъра на Градината на живота. Именно него бяха пуснали да влезе гвардейците.
Калан кимна.
— Да, с Ничи е, наблюдават машината, в случай че се събуди отново. Защо? Какво има?
— Появи се проблем — отвърна Пророкът и се насочи към стълбата.