Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Обърна му гръб и го поведе към разточителния си апартамент, като от време на време поглеждаше през рамо, за да види дали той я следва. Върху дивани със сребриста дамаска бяха подредени цветни възглавнички. В уютен ъгъл от едната страна бяха подредени ниски масички и бюро с еднакви плотове от грапав орех. Двойни врати в дъното отвеждаха към тераса с гледка към ръба на платото и потъналата в мрак по това време равнина Азрит.
Обстановката, сгушена в меката светлина на свещи, бе подходяща за кралица, но колкото и луксозни да бяха тези покои, те не превъзхождаха с нищо неговите. Предпочете да не й го казва.
— Заповядай, абате, седни. — Тя се плъзна по красивия орнаментиран килим и се настани на един от диваните.
— Моля, наричайте ме Лудвиг.
Тя пак хвърли поглед през рамо и за пореден път му се усмихна сдържано.
— Нека бъде Лудвиг тогава.
Кестенявата й коса бе прихваната на кок отгоре на главата, придържана от украсен със скъпоценни камъни гребен. От всяко ухо висеше по една халка. Елегантната й шия беше безукорно гладка.
Тя приседна на възглавниците. Цепката отпред на дългата й рокля се разтвори достатъчно, за да се видят събраните й колене, докато тя се пресегна напред към една гарафа вино.
— Защо искахте да ме видите, кралице Орнета?
Тя потупа мястото до себе си, за да го покани да седне.
— След като ще те наричам Лудвиг, значи ти ще трябва да ме наричаш Орнета.
Той се настани, като внимаваше да е на почтително разстояние от нея.
— Както желаеш, Орнета.
Тя наля в две чаши червено вино и му подаде едната.
— Кралица, която сервира вино?
— Освободих прислугата — усмихна му се. — Опасявам се, че сме съвсем сами.
Чукна чашата си в неговата.
— За бъдещето и нашето познание за него — вдигна тост тя.
Той я изчака да отпие първа и на свой ред долепи чашата до устните си. Разбираше от качествено вино и не остана разочарован.
— Интересен избор на наздравица, длъжен съм да призная.
— Попита ме защо искам да те видя. Наздравицата крие отговора. Исках да те видя заради пророчеството.
Лудвиг отпи по-голяма глътка.
— Какво за него? — попита накрая, като се постара тонът му да остане невинно озадачен.
Тя помаха небрежно с ръка.
— Мисля, че пророчеството е важно.
Той кимна.
— И аз останах с подобно впечатление по време на онзи обяд при Майката Изповедник, когато тя заплаши да ни обезглави, задето настояваме да узнаем повече за него. Ти беше направо забележителна, как само се изправи насреща й. Никой не може да те обвини, че в крайна сметка отстъпи пред тази смъртна опасност.
Тя се усмихна, като този път демонстрира по-малко свенливост и повече лукавство.
— Престорена опасност бих казала.
— Нима? — Лудвиг се наведе напред. — Подозираш, че е било постановка?
Орнета сви рамене.
— По онова време със сигурност не мислех така. Мисля, че се бях потопила изцяло в настоящето, в емоцията — заедно с всички останали.
— Беше си страшничко, няма две мнения. — Той отпи пак. — Е, сега защо си на друго мнение?
Кралицата не бързаше с отговора.
— Познавам отдавна Майката Изповедник. Не, нямам предвид в личен план, но все пак съм от Средната земя. Преди войната, преди сформирането на Д’Харанската империя Средната земя се управляваше от Централен съвет, начело на който стоеше Майката Изповедник, така че съм имала вземане-даване с нея. Никога не съм оставала с впечатлението, че е импулсивна и неуравновесена, нито склонна към жестокост. Твърда — да. Отмъстителна — не.
— Значи смяташ, че не й е в природата да реагира така?
— Определено. Войната се проточи доста дълго. Лично съм се убедила в абсолютната й безкомпромисност към врага. Всяка нощ изпращаше началника на специалните части капитан Зимер да прерязва гърлата на вражеските войници, докато спят. На сутринта неизменно искаше да види нанизите уши, които е събрал.
Лудвиг повдигна вежди, като се опита да си придаде поне донякъде ужасен вид.
— Но нито веднъж не съм я виждала да проявява жестокост към своите, към невинните, към добрите хора. Напротив, рискувала е живота си, за да спаси непознато дете. Мисля, че обезглавяването на гостите би било доста агресивен урок за народите, които управлява. Това просто не й е в характера, освен ако няма основателна причина.
Лудвиг въздъхна шумно.
— Познаваш я по-добре от мен. Ще приема, че си права.
— Интересува ме какво я е накарало да предприеме тези крайни мерки?