Тръстиковият път [bg]

Десет минути по-късно ми позвъни жена, която не се представи, но заговори така, сякаш знаех коя е. Имаше подчертан каджунски акцент, а гласът й звучеше задавено от гняв, мъка и желание да причини болка.

— Рекох си, че не е зле да знаеш какво си сторил. Не че има значение за такъв като теб, дето смята за свое право да тормози с тежки думи един болен човек.

— Коя сте вие? — попитах.

Но тя продължи все едно не беше ме чула.

— Ти беше много по-хитър от него. Знаеше как да му насадиш мисли в главата, как да го изкараш виновен и да направиш тъй, че да няма друг изход за него, освен един. Не ти стигаше дето проказата го разяжда и ръцете му мязат на животински лапи. Трябваше да дойдеш и да го блъскаш, блъскаш, блъскаш, додето от мъка стори каквото искаш.

Едва тогава си спомних тромавата сляпа жена, която простираше пране зад хижата на бившия полицай Боби Кейл.

— Случило ли се е нещо с Боби?

Вместо отговор тя се разплака.

— Госпожо, кажете ми какво има — настоях аз.

— Надуших го по вятъра. Между сливовите дървета. Три дни го нямаше никакъв. Накрая го открих и като го пипнах, той се люшна в ръцете ми, лек като мъртво птиче. Вие го сторихте, сър. Не се залъгвайте, че сте невинен, хич недейте. Защото не сте.

Когато оставих слушалката, главата ми изтръпна отстрани, сякаш току-що бях чул да нашепват мръсно разкритие за мен. Но не знаех за какво съжалявам повече — че съм допринесъл за самоубийството на Боби Кейл или че съм загубил единствената сигурна нишка към убийците на майка ми.