Сребристи сенки [bg]

— Върши си работата — казах му мрачно.

Запазих мълчание, докато Маркъс се обаждаше на тайните си агенти с молба да изоставят това, над което работят в момента, за да установят дали този поправителен център се намира в Тусон или в Долината на смъртта. Освен това нареди на информаторите си да изровят всички възможни сведения за самия център, които биха могли да ни помогнат за спасяването на Сидни, и дори направи обезпокоителни поръчки за пистолети с упойващи патрони и „други съответни материали“. През цялото това време онази омаломощаваща депресия не спираше да ме измъчва, както и укорите на леля Татяна. След като приключи с последния си разговор, Маркъс ми обясни, че по-голяма част от данните за логистиката ще се уточнят чак след като се определи местоположението на центъра.

— След като разберем конкретното място, ще можем да се поровим в архивите. Дори алхимиците не могат да построят невидима сграда. Разбира се, ще я замаскират, но в общинските документи трябва да има регистри, стига да знаем какво търсим. Освен това разполагам с вътрешни хора в кметството, които ще ни помогнат, след като уточним параметрите на търсенето.

Кимнах в знак на съгласие и най-сетне успях да се отърся от отчаянието, заменяйки го с нещо друго: гняв. И не просто гняв. Бяс. Ярост към онези, които бяха причинили това на Сидни. Разузнаването беше работа на Маркъс. А моята — да разбия вратите и да измъкна Сидни от онзи ад. Това бе единственото, което трябваше да направя.

Да — изсъска леля Татяна. — Ще ги накараме да си платят за стореното.

— Колко време ще отнеме уточняването на мястото? — попитах. — По-рано ти каза, че може да продължи седмица или две.

— Това беше, когато търсехме на сляпо. Увереността, че сега изборът е сведен до две места, е голямо облекчение. Ако е Долината на смъртта, може много бързо да намерим обекта. Там няма толкова много подходящи места. Тусон може да отнеме малко повече време, тъй като е голям град с предградия — и пустиня наоколо — където може да се скрият подобни секретни бази. Имам хора, които работят и на двете места. Може да имаме късмет.

Спряхме се да пренощуваме в Северна Невада, в хотел, пристроен към едно от многото казина в този щат. Мястото не беше луксозно, но достатъчно прилично, особено имайки предвид, че се намираше в безименен град. В стаята имаше кабелна телевизия и интернет, както и минибар, който жадувах да опустоша. Беше жестоко да спра рязко алкохола след запоите в кралския двор, но аз бях твърдо решен да контролирам ума и магическите си сили заради Сидни.

След като се настанихме, изпратих есемес на Джил и не след дълго осъществихме видеовръзка с тайфата от Палм Спрингс по лаптопа на Маркъс.

— Намерихте ли Сидни? — попита тутакси Еди. Благодарение на телепатичната връзка Джил знаеше всички подробности от деня, но още не бе успяла да ги сподели с останалите.