И се възправи сянка [bg]

В бледия полумрак Че слезе от зела пред палатката на Сашийн, където тя седеше отпусната на полеви стол до архгенерал Спарус. Около тях се излежаваха хората от нейния антураж, които похапваха от плодовете, плячкосани от овощните градини, покриващи долината на югоизток от града. Лицата им бяха осветени от пламъците на града, издигащи се високо в притъмняващото небе.

До Сашийн имаше празен полеви стол. Когато Че се приближи, видя, че върху него е сложена главата на Лушън. Гледката беше гротескова и почти комична при сегашните обстоятелства.

Матриархът се усмихна, когато го видя да се приближава.

— Забеляза ли нещо интересно по време на ездата си?

Че беше излязъл да поязди около подножието на скалата, върху която гореше Шиша, за да се отърве за малко от тяхната компания. Беше яздил чак до криволичещия път, който водеше до портите на града, и до частите от имперската пехота, които се мотаеха наоколо, но му се наложи да спре пред купчините тела, натрупани отвътре точно пред разбитите порти. Във въздуха се носеше вонята на смърт и от вътрешността на града все още долитаха викове и писъци.

Той реши да се върне обратно и се размина по пътя с Романо. Младият генерал и хората му бяха тръгнали да се позабавляват в града.

— Мисля, че обезопасиха хамбарите — каза той на матриарха. — В момента каруците излизат от там.

До нея Спарус доволно кимна. Допълнителното зърно беше истински дар за генерал, който води толкова голяма армия.

— Седни — покани го Сашийн. — Изглеждаш уморен.

Тя се обърна към един от съветниците си и мъжът побърза да освободи стола си.

Че неохотно се настани на него. В момента единственото, което искаше, бе да се прибере в палатката при книгите си.

Топлината от горящия град се усещаше осезаемо дори тук. Суул и тримата инквизитори монбари бяха сред антуража, както и близнаците Гуан и Суон, макар нито единият от тях да не погледна към него. Гуан стоеше, втренчил поглед в Шиша, и устните му мълвяха беззвучни молитви. В ръката си държеше поклонническа топка с шипове, която стискаше с все сила. Зад него седеше сестра му и галеше кафявото кученце в скута си.

Че забеляза, че тази вечер няма вино. Сега настроението беше мрачно, сякаш гледката на опожарения град внезапно беше хипнотизирала всички.

Изведнъж от близкия стол се разнесе дрезгав глас. Беше Лушън, челото му беше смръщено заради болката или мъката, която изпитваше.

— Къде. Сме. Ние? — бавно изрече той, докато стъклените му очи светеха с отраженията на пожарите.