И се възправи сянка [bg]

Аларум наклони глава и не каза нищо.

— Ще бъда честен с вас — аз самият невинаги съм съгласен с него. Но той е направил някои мъдри наблюдения, особено по отношение на идеи като вашите. Ако правилно си спомням думите му, той е казал, че човешкото поведение е следствие на околната среда толкова, колкото и на кръвта, която тече във вените ни. А околната ни среда от своя страна е следствие на избора каква да я направим, както и на въртенето на земята и небето. — Той се наведе напред и изгледа преценяващо изражението на посланика. — Вероятно тази идея не ви допада, нали? Вие, манианците, искате да оформите целия свят по свое подобие. Защо тогава не ви харесва? Ще ви кажа защо. Защото знаете, че това е истина, не по-зле от Зезике. Знаете, че за да властвате абсолютно, трябва да контролирате в живота на хората изборите, които им позволяват да оформят своята среда. Не е ли така?

Дишането на Аларум вече се беше успокоило. Той отново попи устните си и погледна кръвта, която беше изцапала робата му.

— Говорите за идеали, генерале — отвърна той. — Празни думи за това или онова. Аз говоря за нещо много по-близко до действителността. Говоря за сила, която в крайна сметка не се нуждае от защита. Сила, която винаги сама ще изразява себе си. Тя винаги ще подчинява онова, което е по-слабо от нея, независимо от това, в какво вярвате.

— Да, подчиняването със сигурност е старо като света. Но такова е и убийството, както и изнасилването, и кражбата — неща, които почтените хора презират и поставят извън закона, когато имат избор да го направят. Защото те избират да вярват в способността на човека да бъде по-добър от това.

Гледаха се един друг, сякаш застанали от двете страни на пропаст. Безстрастното лице на генерала толкова добре прикриваше клокочещия в него гняв, че дори Бан едва го забелязваше.

— Сега, посланик, бих ви помолил любезно да се разкарате от очите ми — изръмжа Крийд.

Аларум прие думите му с надменен поклон. Изглеждаше леко развеселен, когато грубо го извлякоха от палатката.

— Не разбирам — най-сетне каза Бан, който отново беше започнал да изучава кинжала в ръката си.

Крийд не му обърна внимание. Той продължаваше да стои прав, вперил поглед във веещото се платнище на входа на палатката, и мускулите на челюстта му играеха.

— Този кинжал — обясни Халахан, след като си избърса устата — е церемониално острие на Ман.

— За каква цел?

— За да отнемеш с него живота си.