Изтръгнати от корен [bg]

— Какво правите?

Изправих се на крака и отидох при тях.

Принц Марек се обърна.

— Уреждаме прибирането на кралицата вкъщи — отговори той любезно.

— Не говорете глупости. Тя се нуждае от лечение…

— Което може да получи и в столицата — отвърна принц Марек.

— Нямам желание да ви позволя да затворите майка ми в кулата си и да я държите там, докато не благоволите отново да я пуснете. Не си въобразявайте, че съм забравил с каква неохота ни придружихте.

— За сметка на това забравяте много други неща. Като например клетвата си да заличите Леса чак до Росия, ако успеем.

— Нищо не съм забравил. В момента не разполагам с хора, които да ви помогнат. Какъв по-добър начин да ги получите от това, да дойдете в двореца и да помолите баща ми да ви ги даде?

— Единственото, което можете да правите сега в двореца, е да показвате тази куха кукла и да се правите на герой. Изпратете искане за хората! Не можем да си тръгнем сега. Да не мислите, че Лесът няма да си отмъсти за това, което сторихме, ако оставим долината без защита?

Застиналата усмивка не слезе от лицето на Марек, но все пак потрепна, а ръката му се разтвори и после отново стисна дръжката на меча. Соколът умело се вмъкна между двамата, сложи ръка върху тази на принца и каза:

— Ваше Височество, тонът на Саркан е неуместен, но думите му са прави.

За миг си помислих, че той може би е разбрал, че е почувствал достатъчно ясно злостта на Леса, за да проумее заплахата. Погледнах Змея с изненада и надежда, но изражението му стана още по-сурово. Соколът се обърна към него с благо наклонена глава:

— Струва ми се Саркан ще се съгласи, че въпреки дарбата му, Върбата го превъзхожда като лечител и ще даде най-доброто на кралицата. А самият той се е заклел да възпира Леса. Не може да напусне долината.

— Много добре — каза веднага принц Марек, макар и през зъби: отдавна подготвен отговор. Двамата го бяха изрепетирали, осъзнах аз с нарастваща ярост.

— А ти на свой ред трябва да разбереш, Саркан — добави Соколът, — че принц Марек не може да ти позволи просто да държиш тук кралица Хана и тази твоя селянка. — Той махна към Каша, която стоеше до мен. — Разбира се, че и двете трябва веднага да заминат за столицата и да се явят на съд за поквара.

— Хитра маневра — каза ми след това Змеят, — при това ефективна. Той е прав: аз нямам право да напускам долината без разрешение от краля, а по закон, строго погледнато, и двете трябва да се изправят пред съда.

— Но не е нужно да стане веднага! — възразих аз. Хвърлих поглед към кралицата, която седеше безжизнена и безмълвна във фургона, докато селяните я отрупваха с провизии и одеяла — повече, отколкото щяха да са ни нужни, ако трябваше да отидем до столицата и да се върнем три пъти без спиране. — Ами ако просто я заведем в кулата още сега — нея и Каша? Кралят със сигурност ще разбере…

Змеят изсумтя.

— Кралят е разумен човек. Не би имал нищо против, ако дискретно бях отвел кралицата, за да се възстанови далеч от погледите, преди някой да я е видял или дори да е разбрал с положителност, че е спасена. Но сега? — Той махна с ръка към селяните. Всички бяха наобиколили фургона на безопасно разстояние и зяпаха кралицата, шепнейки си един на друг части от историята. — Не. Би възразил много сериозно, ако открито наруша закона на страната пред свидетели.