Прокобата на Господаря Гад [bg]

Томас кимна тутакси. Въпреки умората би се възползвал от всеки шанс да прави нещо, умът му да е зает. Неловкостта да бъде разпитван не беше чак толкова неприятна в сравнение с потискащите въпроси, които искаше да зададе за бялото злато. Надигна се и подкани:

— Да вървим тогава.

Владетелят веднага закрачи пред него по коридора, където завариха Банор, застанал до стената със скръстени ръце. Щом Морам и Томас го подминаха, той тръгна подире им, но Томас се изпречи, впи поглед в очите му и насочи показалец към него.

— И аз не ти се доверявам.

Извъртя се в сърдито задоволство и продължи нататък след Владетеля. Морам обаче изчака Банор да вземе факла от стаята. Стражът ги следваше на крачка зад лявото рамо на Томас. Скоро Томас пак се обърка от сложния план на кулата — същински лабиринт. Но след малко се озоваха в по-широко помещение, което завършваше с плътна стена. Ала Морам докосна камъка с жезъла си и той се завъртя навътре. Стояха пред мостче, простряло се над двора.

Щом зърна зейналата празнота долу, Томас отстъпи от вратата и промърмори:

— Не… хайде да не го правим. Аз ще си остана тук, ако нямате нищо против. — Кръвта нахлу в лицето му от срам, а по гърба му се стече студена струйка. — Не понасям да съм на високо.

Владетелят се взря в него с любопитство, но не и с присмех.

— Щом е така, ще минем по друг път.

Този път Томас се обля в пот от облекчение. Морам се върна по коридорите и започнаха дълго и криволичещо спускане, докато стигнат до една от вратите на кулата и прекосят двора.

Така Томас за пръв път попадна в същинския Весел камък.

Твърдината беше ярко осветена от факли и грейвлинг. Таваните бяха високи, а стените — раздалечени толкова, че да е удобно и за Великани. Просторът в крепостта се отличаваше несравнимо от оплетената теснотия в кулата. Сред това изобилие от дялан величав гранит, в такова открито пространство под товара на цяла планина Томас преживя остро собствената си нищожност и уязвимост. И отново си напомни колко го превъзхождат създателите на Весел камък.

Но Морам и Банор не станаха по-незначителни в очите му. Владетелят вървеше така, като че тези стени бяха естествената му среда, а пъргавата му снага само набираше жизненост в служба на това древно величие. Така непоклатимостта на Банор само изпъкваше още повече и внушаваше, че носи у себе си нещо, което почти се равнява по устойчивост на Весел камък. В сравнение с двамата Томас се почувства наполовина безтелесен, лишен от някаква особена същност, която би го направила реален в този свят.