Прокобата на Господаря Гад [bg]

Пъхна пламтящия край на факлата в халката и светлината угасна, но щом го извади, засия отново след миг. Старецът нагласи тъмния край на факлата и отиде да постави втората на отсрещната стена.

През това време Торм сложи едното гърне с грейвлинг на масата, другото на поставката до мивката.

— Покрий ги, когато искаш да спиш — каза ведро.

Биринер пак се обади:

— Мракът съсухря сърцето. Пази се от него.

— Но приветливостта е като глътка, отпита от планински ручей — промърмори Торм и се подсмихна на някаква своя шега.

— Така е — отсече Биринер и излезе от стаята.

Торм се забави, колкото да намигне на Томас и да прошепне:

— Не е чак толкова трудно да се спогодиш с него, колкото си мислиш.

Морам затвори вратата и сега Томас можеше да огледа добре един от Владетелите. Устата на мъжа пред него беше леко извита в чезнеща усмивка към излезлите Грижовници, но очите над нея отрезвяваха. Сиво-сини със златисти петънца, те като че имаха опасното свойство да проникват през преструвките до скрития замисъл. И в същото време самите те може би криеха нещо могъщо и непознато, сякаш Морам беше способен да изненада дори съдбата, ако му остане един-единствен, последен шанс.

Томас се вторачи в жезъла на Морам, обкован в двата края с желязо досущ като Жезъла на закона, който зърна стиснат от плоските пръсти на Лигоча, но по този нямаше изрязани шарки. Владетелят скръсти ръце на гърдите си, хванал жезъла в сгъвката на лакътя.

Устните му се разтегляха и свиваха в смесица от веселие, неувереност и бдителност, докато говореше.

— Да започна отначало. Аз съм Владетелят Морам, син на Вариол. Добре дошъл във Весел камък, Томас Ковенант, Неверник и вестоносец. Имаме време преди вечернята. Дойдох по няколко причини. Първо — за да те приветствам тук, второ — за да отговоря на въпросите на един странник, дошъл на Земята… и накрая — да попитам с каква цел идваш да се явиш на Съвета. Моля те да ми простиш, ако изглеждам прекалено сдържан, но ти си странник и не знам как да те почета.

Томас искаше да му отговори, но още беше объркан от тъмнината и се нуждаеше от време, за да си събере мислите. Премигна и промърмори, за да наруши мълчанието:

— Този ваш страж се съмнява в мен.

Морам се подсмихна криво.

— Банор ми каза, че се смяташ за затворник. Това също ме подтикна да говоря с теб още тази вечер. Не сме свикнали да обременяваме с въпроси гостите, преди да са възстановили силите си. Но трябва да ти кажа поне нещо за Кръвната стража. Да седнем, а?

Владетелят се настани на стола и положи жезъла на коленете си толкова плавно, сякаш беше част от тялото му. И Томас седна до масата, без да отделя поглед от него.

— Томас Ковенант — продължи Морам, — казвам ти откровено, че виждам в теб приятел… или поне не си враг… Макар че това още не е проверено. Като наш гост ти дължим любезност. Положили сме Клетвата на мира. Но ти си ни толкова чужд, колкото и ние на теб. А Кръвната стража е дала обет, който по нищо не прилича на нашата клетва. Зарекли са се да служат на Владетелите и Весел камък — да ни бранят от всяка заплаха със силата на своята преданост. — Той въздъхна. — Такава вярност, опълчваща се дори на времето и смъртта, ни налага смирение. Но да оставим това засега. Ако следва само повелите на своя обет, всеки от Кръвната стража би те погубил мигновено, вдигнеш ли ръка срещу Владетел… всъщност срещу когото и да било от обитателите на Твърдината. Съветът обаче те повери на техните грижи. Не биха нарушили заповедта и за да не допусне да ти се случи нещо лошо, Банор или друг от Кръвната стража би пожертвал живота си.