![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
„По дяволите! — изпъшка Томас. — Трябва ли да понасям всичко това?“
Стиснал каменната съдина като единствената истинска вещ в стаята, той доближи балкона.
Спря на прага и опря длан на стената. Парапетът го делеше от триста-четиристотин стъпки пропаст до камъните на планинското подножие. Той вече усещаше наченките на световъртежа, свил корема му като спазъм за повръщане. Наложи си обаче да гледа, за да се ориентира в околността.
Балконът беше разположен в източната стена на кулата и откриваше изглед към равнината. Ниското следобедно слънце хвърляше сянка на стърчащата канара далеч на изток подобно на защитно покривало, а в меката светлина отвъд нея полята пъстрееха. Синкави ливади, кафяви разорани ниви и свежо зелени градини се преливаха с безкрая, а между тях посребрени от лъчите ручеи се промушваха на изток и на юг. Къщи, струпани тук-там в селца, хвърляха крехка мрежа на човешко присъствие в равнината. На север се разпростираха все по-широки ивици от лилав пирен и сивкава орлова папрат. Надясно Томас виждаше далечната Бяла река, криволичеща към Тротгард.
Гледката го подсети как се озова на това място — Сол по сърцето, Атиаран, Духчетата, Барадакас, убития уейнхим… Стори му се, че от равнината се надига замайваща вихрушка от спомени. Атиаран го обвиняваше, че допусна изтреблението на Духчетата. Но тя се отказа от справедливото си желание за възмездие. А той й причини такива беди…
Шмугна се обратно в стаята и се тръшна на стола до масата. Ръцете му се тресяха, не можеше да отпие от каната. Остави я, сви юмруци и притисна кокалчетата им към твърдия пръстен, скрит до сърцето му.
„Няма да мисля за това.“
Грозна гримаса набръчка челото му така, че сякаш черепът му се разкриви.
„Не съм Берек.“
Потъна в себе си, докато пляскането на надвиснали криле започна да отшумява и болката в корема отслабна. Чак тогава разгъна вкопчените си пръсти. Реши да утоли глада си, без да се замисля за невъзможната чувствителност на своите ръце.
На масата имаше няколко вида пушено и осолено месо, сирена и плодове, а и предостатъчно черен хляб. Хранеше се съсредоточено и сковано, досущ като марионетка, подчиняваща се на заповедите на волята. После смъкна дрехите си и се изкъпа, като се търкаше усърдно и проверяваше придирчиво за скрити рани по тялото си. Прерови оставените на стола дрехи и накрая избра бледосиня туника, която можеше да пристегне на кръста, за да скрие пръстена. Обръсна се старателно с ножа на Атиаран и със същото вдървено усърдие изпра собствените си дрехи, накрая ги просна по столовете. През цялото време мислите му се въртяха в ритъма на „Няма да…“ и „Аз не съм…“.
А вечерта настъпваше от запад над Весел камък. Томас сложи стол пред прага на балкона, за да гледа здрачаването, без да се плаши от височината. Все му се струваше, че тъмнината от неосветената стая се разпълзява навън по широкия свят, сякаш тя беше източникът на нощта. Скоро гърбът му настръхна от чувството, че празнината зад него гъмжи от лешояди.
Знаеше колко трескаво става желанието му да избяга от това съновидение.
Тропането по вратата го сепна, но той се отърси от мрачните си видения и отговори:
— Влезте… Влизайте де!
За миг се обърка, докато се мъчеше да напипа несъществуващата дръжка. После вратата се отвори и ярката светлина го заслепи.
Отначало различи три силуета — някой стоеше по-назад в коридора, другите двама бяха пред самата врата. Единият държеше в двете си ръце сияещи факли, другият беше прегърнал две гърнета с грейвлинг. Претоварените му очи ги видяха за малко да надвисват над него като в ореол и той се отдръпна, като премигваше начесто.
Двамата като че сметнаха това за покана да влязат. А зад тях се обади глас, който чудато звучеше и властен, и благ:
— Може ли да влезем? Аз съм Владетелят Морам…
— Разбира се — прекъсна го по-високият от стоящите отпред. Неговият глас пък беше груб и похабен от възрастта. — Нужна му е светлина, нали? Мракът съсухря сърцето. А как ще се сдобие със светлина, ако не влезем? Е, ако знаеше повече, би могъл и сам да си помогне. Разбира се. А и няма да сме тук задълго. Много сме заети. Тепърва трябва да отидем на вечернята. Може и Върховният владетел да има нови нареждания за нас. Бездруго закъсняваме — заради него, защото не знае нищо. Но пък сме чевръсти. Мракът съсухря сърцето. Вслушай се в думите ни, млади момко. Не можем да се връщаме пак само за да те избавим от невежеството ти.