Синовете на Спарта [bg]

Проксен завъртя очи към небето и извика:

— Направи ми път и ще ти покажа какво означава слава! Защо все ти трябва да си пръв, спартанецо? Да не са те тормозили като дете?

— Нямаш си и представа — отвърна Клеарх, но се ухили и поклати глава. Преди десетия си рожден ден беше излязъл победител в три юмручни двубоя със спартански момчета, които бяха по-високи и по-силни от него. Спечели последния бой със счупена дясна ръка. Споменът го накара да потърка кокалчетата на пръстите си.

— Спартанци, освободете предните редици. Отстъпете назад! Показахте им как се прави. Нека сега Проксен покаже какво е научил! Менон да настъпи отляво с по шейсет души в редица. И да не изостава!

Лицата на спартанците бяха скрити от шлемовете, но Клеарх знаеше, че хората му са уморени. Бяха в изключително добра форма, но все пак се нуждаеха от почивка. Нищо не уморяваше човек повече от сражаването, макар че цепенето на дърва се доближаваше изненадващо близо до това. Клеарх погледна редиците, като търсеше някакви признаци за слабост или нарушен строй. Колкото и да се опитваше да се държи шеговито, смяната на три хиляди души с други в разгара на битка беше убийствено трудна. В процеса умираха хора поради невнимание или атака, когато врагът си помислеше, че строят се огъва, и се хвърляше напред. Но ако това не се направеше, най-добрите воини на света щяха да паднат. Всички противници, с които се сблъскваха и които убиваха, бяха отпочинали. Единствено боговете можеха да се сражават цял ден без почивка.

Клеарх гледаше как спартанците забавят бруталното си темпо. Персите пред тях нададоха вой, когато видяха как омразният враг като че ли трепва. Клеарх изръмжа зверски, идеше му да забие меч в гърлата им и да сложи край на писъците. Видя, че облечените в черно Безсмъртни се опитват да окажат отпор, но Проксен и Менон трябваше да се изправят пред тях.