Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Ти какво, бе човек, да не си откачил?!

В гласа му звучеше повече учудване, отколкото злоба. Той не извика властно „Престанете!“, не стреля веднага, не почна да се бие. Всичко това Ходасевич отбеляза с крайчеца на съзнанието си и моментално анализира възможния статус на човека. Не беше нито бандит, нито някой от спецслужбите, за това полковникът залагаше главата си — и тогава Валерий Петрович неочаквано, с рязко движение метна павето по главата му.

Хвърлянето се оказа удачно. Камъкът попадна право в бузата му. Човекът се дръпна, залитна, хвана се с ръка за лицето. Ходасевич направи три крачки към вратата, сграбчи човека за врата и със сила го вкара в колата. „Глей го ти, дедикът!“ — мислено се възхити лейтенантът на действията на Ходасевич. И тогава вратата на микробуса се хлопна, закривайки от погледа на „чистача“ всичко, което ставаше вътре.

А там, вътре, се оказа онова, което полковникът очакваше да види — пулт, кабели, проводници, два компютъра и няколко малки телевизионни екрана. Всички екрани бяха празни и глухи и само на един имаше картина. Цветният екран показваше статично изображение — необичайно, сякаш нагоре с краката — болнична стая, легло, а на леглото неподвижно лежи Таня.

Пред екрана имаше две кресла. На масичка стоеше недояден сандвич, две пластмасови чашки с кафе, което вдигаше пара.

Всичко това Валерий Петрович забеляза с крайчеца на окото си и отбеляза с крайчеца на съзнанието си. Главното чувство, което изпитваше, беше огромна, студена ярост. Тези хора бяха нахлули в неговия живот и в живота на Танюшка. Те злонамерено и планомерно унищожаваха момичето. Затова Ходасевич беше готов да направи с тях всичко! Явно този почти неконтролируем гняв се бе отразил на лицето му, защото физиономията на оператора пред него стана жалка и уплашена.

Ходасевич държеше гадината с две ръце за гърлото и палците му натискаха сънната артерия на оператора.

— Защо?! — изръмжа той. — Защо правиш това?!

— Поръчаха ми!…

— Кой ти поръча?!

— Аз н-н-не знам…

— Не знаеш ли?! Не знаеш за кого работиш?! — Валерий Петрович разтърси момчето.

— Не знам! Наистина не знам!

Очите му бяха съвсем близко и не лъжеха.

— Името ти? Фамилията? Звание?

— Юрий Павлович Трофимов. Аз съм видеоинженер.

— Кой ти плаща за тази работа?

— Не знам кой е той… Той ме нае… Даде ми аванс… Ключовете на микробуса…

— И ти е наредил да я следиш? — Ходасевич кимна към екрана, който показваше спящата Таня. — И мен също?

— Не, само нея…

— Името на поръчителя?

— Не знам…

— Как се свързваш с него?

— Той сам ни намира. Веднъж дневно. Или два пъти.

— Ти ли монтира камерите?

— Не!

— А кой?

— Не знам…

— Мръсник! — Валерий Петрович силно отхвърли човека. — Хайде, грабвай си парцалите! И ще кажеш на поръчителя, че сте разкрити! Аз съм ви разкрил — натъртено каза той.