![Оскар за смъртоносна роля [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/3/oskar-za-smrtonosna-rolya-bg-download.jpg)
Оскар за смъртоносна роля [bg]
- Автор: Литвиновы Анна и Сергей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Дамян Яков
- ISBN: 978-954-527-389-6
- Переводчик: Антоанета Бежанска
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «Оскар за смъртоносна роля [bg]». Краткое содержание книги:
Може би всичко е заради това, че прекалено много работи или мисли за работата? И затова в главата му са само мисли на тази тема. Даже когато срещнеш красиво момиче, пак говориш за медицина. И всичко разваляш с такъв разговор… Но пък, освен работата му, в неговия живот няма друго — телевизора, тренировките на ринга три пъти в седмицата и самотното жилище със самотно легло. Може би затова винаги се събужда в лошо настроение, идва на работа зъл и е готов още от сутринта да се скара на всекиго? Ето че и на Танюшка си го изкара…
… Разбира се, че не е тя. Но въпреки това Кирил не можеше да откъсне поглед от момичето, което приличаше на Таня. Тя вървеше из хилавия болничен парк под ръка с някакъв възрастен шишко. (Баща? Или може би мъж?). Облечена е като пациентка — като болшинството пациентки — анцуг, гуменки. Бледа, едва върви, на бузата й — синина. А дебелият до нея явно е посетител. Независимо от възрастта си, той изглежда контешки — панталонът е идеално изгладен, обувките му блестят. Шишкото внимателно я води под ръка. Ето, спират. Сбогуват се. Дебелият й стиска ръка. Тя лекичко го целува по бузата. (Не, не изглежда да й е съпруг. С мъжа си би се държала по-интимно.) Шишкото върви към изхода. Момичето се обръща и бавно върви към входа.
Май все пак е тя, Танюшка от тойотата. Момичето, което докара в болницата блъснатия наркоман.
На стъпалата, преди да влезе, Таня се спира и се обръща. Шишкото също се обръща. Тя му маха и вика — сигурно нещо весело, защото той се усмихва, кима и й маха в отговор. Сега Кирил не се съмнява ни на йота — това определено е тя. Начинът, по който си обръща главата, усмивката, жестовете… Но какво й се е случило? Защо е в болницата?
Май съдбата за пореден път му дава знак. Господ го направлява, пращайки му отново това удивително момиче. И той ще е глупак, ако пак игнорира този сигнал свише — или пак развали всичко с някой идиотски разговор.
Таня изчезна в дванайсететажната сграда, но да я намери тук няма никакъв проблем. Кирил Евгениевич се навежда над компютъра. Влиза в болничната мрежа. След две минути вече знае — не му се е сторило, това действително е Таня Садовникова. Лежи в първа травматология, в стая номер петстотин и едно — баровска, платена, самостоятелна. Кирил Евгениевич решава още днес да я посети, и без това е дежурен. Така, към девет часа, когато болницата съвсем стихне, той ще влезе в стаята й.
— Ето го оня тлъстак.
— Къде?
— Къде-къде! — иронично казва първият. — Където — къде, завършва на „е“! Ей го, влиза във входа!
— Сега ли ще го пречукаме?
— Сега?! Ти к’во, да не си изперкал?! Светло е и е пълно с народ. Кво, да не ти се лежи в панделата?!
— Ами кога?
— Когато ти кажа. Не по-рано и не по-късно. Ясно ли е?
Болничният коридор на петия етаж е съвършено пуст. Дневните лекари и сестри отдавна са си отишли. Дежурните сигурно пият чай. А пациентите си лежат по стаите или гледат телевизия във фоайето — оттам Кирил Евгениевич чуваше новините.
Кирил вървеше по дългия коридор. В ръка носеше кутия бонбони (има пълен шкаф с такива кутии, подарък от болните), срамежливо пъхната в найлонова торбичка.
През това време беше успял да се обади на завеждащия първа травматология. Той му каза анамнезата на Садовникова, диагнозата й и прогнозата. Нищо чак толкова страшно. Бяха я пребили, тук, недалеч от болницата, в едно мазе. Последствията — сътресение на мозъка, многобройни травми, хематоми, спукано ребро. И освен това помятане — в осмата седмица. Значи Кирил през онази идиотска сутрин все пак се оказа прав — наистина е била бременна. Макар че никак не е задължително да казваш това на момичето право в очите…
След като разбра за помятането, на него някак изведнъж му се отщя да иде при нея. Тя току-що е загубила детето си. Дете от друг мъж. До него ли ще й е сега? Но той поразмисли и все пак тръгна. Без особени надежди. Въобще без никакви надежди.
Тръгна, защото така бе решил. Обичаше да довършва нещата — каквото и да му струва това. Може би, утешаваше се Кирил, той сега й е нужен? Поне като доктор?
Петстотин и първа стая се намираше в края на дълъг коридор. Кирил вървеше по изтрития неравен паркет. Нито зад него, нито пред него имаше някой.
Изведнъж отпред изникнаха двама мъже — те явно бяха се появили в коридора от фоайето пред асансьора. Двамата не бяха нито лекари, нито санитари, нито охранители. И единият, и другият бяха с еднакви якета, като близнаци. Вървяха пред доктора и той виждаше само мощните им гърбове, облечени в кожа. Крачеха уверено, небрежно и независимо. С ръце в джобовете. Вървяха пред него на около двайсетина метра.