Дългият път към дома [bg]

В този момент професор Маси насочи цялото си внимание към нея. И то какво внимание. Рен-Мари усети силата на характера му. Не застрашителна, а завладяваща. Обгръщаща.

Усети интелигентността и спокойствието му. И за пръв път в живота й й се прииска да е художник, макар и само за да има възможността да учи при този професор.

— Странно, нали? — продължи възрастният мъж. — Девет музи. Голяма компания. И нито една от тях не отговаряла за живописта и скулптурата. Бог е свидетел, че гърците са обичали фреските и скулптурата. И въпреки това не са им определили муза.

— Защо? — попита Рен-Мари.

Маси сви рамене и повдигна белите си вежди.

— Никой не знае. Разбира се, има теории.

— Което ни връща на професор Норман — каза Рен-Мари. — Каква е била неговата теория?

— Никога не съм разговарял с него конкретно по този въпрос — призна Маси. — Каквото знам, съм го извлякъл от разговорите ми с негови студенти. Даже се съмнявам, че сега ще успея да го възстановя. Толкова отдавна беше. Знам само, че е вярвал в реалното съществуване на десета муза. И че човек трябва да я намери, ако иска да стане велик художник.

— Вярвал ли е, че тази десета муза живее на някое действително място? — попита Рен-Мари. — Че може да почукаш на вратата й и тя да отвори?

— Съжалявам, нямам представа в какво точно е вярвал професор Норман. Оттогава мина много време. Трябваше да се досетя. Вината беше моя. Всъщност аз ходатайствах да бъде взет на работа в колежа.

— Защо?

— Ами бях виждал негови творби и си мислех, че изглеждат обещаващи. Той тъкмо бе пристигнал в Торонто, нямаше много пари, нито връзки. Идеална възможност. Можеше да преподава на непълен работен ден, да припечелва и да се запознава с нови хора.

Гласът му заглъхна. Цялата онази енергия, цялата сила на характера сякаш се стопи и впечатляващият мъж се съсухри. Самата мисъл за професор Норман като че ли изсмукваше живеца от него.

— Беше грешка — рече професорът. Замълча за миг, докато мислите му се зареяха в отминалите години. — Знаете ли, Норман не бе уволнен заради шантавите си убеждения. По онова време бяхме доста либерална институция. Но теориите му не срещаха разбиране, а студентите не изпитваха уважение към него. Външният му вид също не помагаше особено.

— Изглеждал е луд? — попита Рен-Мари, а професор Маси най-неочаквано се разсмя.

— Всички имахме вид на ненормалници. А той приличаше на банкер. Преуспял банкер. Останалите го давахме неглиже или поне се стараехме да изглежда така. Навремето това беше нещо като униформа. Сега полагаме грижи да изглеждаме преуспели и да респектираме с вида си.

Мъжът сведе поглед към облеклото си, а после погледна небрежната Рут.

Рен-Мари се зачуди дали платното на статива щеше да остане бяло, ако професор Маси не бе толкова порядъчен.