Мозайка от убийства [bg]

— На съпругата ви и сър Магнъс Пай. Да.

Блекистън кимна и потърка брадичката си с ръка. Тази сутрин се беше избръснал, но явно със самобръсначка, която беше използвал прекалено много пъти. Над горната му устна бяха останали няколко косъмчета, а на брадичката му се виждаше порязано място.

— Аз си мислех да се обадя на някого — каза той. — Защото бях там онази вечер, когато умря той, нали разбирате? Но после си казах — защо да си правя труда? Не съм видял нищо. Не знам нищо. Това няма нищо общо с мен.

— Може би не е съвсем така, господин Блекистън. С нетърпение очаквах да се срещнем.

— Е, надявам се да не останете разочаровани.

Той изля съдържанието на чайника, който още беше пълен със стари чаени листенца, изми го с кипналата вода и сипа нов чай. После извади бутилка мляко от хладилника, в който нямаше почти нищо друго. В отсрещния край на градината премина влак, като трополеше и бълваше дим, и за момент кухнята се изпълни с миризмата на пепел. Мъжът сякаш не го забеляза. Приготви чая и го донесе на масата. Тримата седнаха един срещу друг.

— Е? — каза той.

— Вие знаете защо сме тук, господин Блекистън — каза Тип. — Защо не ни разкажете всичко за себе си? Започнете от началото. Не пропускайте нищо.

Блекистън кимна и наля чая в чашите. После започна своя разказ.

Беше на петдесет и осем години. Живееше в Кардиф, откакто беше напуснал Саксби на Ейвън преди дванадесет години. Имал роднини тук; един чичо, който държал магазин за електротехнически материали наблизо, на Истърн Роуц. Чичото вече беше починал, но му беше оставил магазина, и той се издържаше от него — поне дотолкова, колкото му трябваше за този начин на живот. Живееше сам. Фрейзър се беше оказал прав за това.

— Така и не се разведох с Мери — каза той. — Не знам защо. Но след онова, което се случи с Том, просто нямаше начин двамата с нея да останем заедно. От друга страна нито един от двамата не се канеше да се жени отново, така че какъв смисъл имаше да се развеждаме? На нея не й се занимаваше с адвокати и други подобни неща. Предполагам, че официално погледнато, това ме прави вдовец.

— Не сте ли се виждали, след като заминахте? — попита го Тип.

— Поддържахме връзка. Пишехме си, а аз от време на време й се обаждах по телефона — за да я питам за Робърт и дали няма нужда от нещо. Но ако имаше нужда от нещо, тя никога нямаше да се обърне към мен.

Тип извади своите цигари „Собрание“. За него беше необичайно да пуши, докато работеше по някое разследване, но в поведението на детектива в последно време нямаше нищо обичайно и Фрейзър беше крайно разтревожен, откакто той беше изгубил съзнание в кабинета на доктор Редуинг. Тип не искаше да говори за това. Докато пътуваха с колата насам, не беше казал почти нито дума.