Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Не съм имала възможност да го запитам. Не отговаря на обажданията ми, макар да му оставих няколко съобщения.
— Не мислиш ли, че това е доста странно?
— Убедена съм, че е странно — отговорих. — Но смятам, че нищо не е станало с него, защото иначе щяхме да научим. Мисля, че просто е уплашен.
Уесли се обърна към генерала и обясни:
— Доктор Мант е съдебният лекар, отговорен за район Тайдуотър.
— В такъв случай вероятно би трябвало да поговорите с него — предложи генералът.
— Предвид обстоятелствата, пред които сме изправени, това не изглежда най-подходящият момент — отговорих.
— Напротив — възрази генералът. — Смятам, че това е идеалният момент.
— Може и да си прав — съгласи се Уесли. — Всъщност единствената ни надежда е да проникнем в мислите на онези хора. Може доктор Мант да има информация, която да ни помогне. Възможно е да се крие точно по тази причина.
Генерал Сешънс се размърда на стола си.
— Аз лично гласувам за това — каза той. — Бездруго имаме основания да се тревожим, че същото може да се случи и там, както вече си говорихме. Значи тази работа така или иначе нас чака, нали? Няма да е трудно да тръгне още един човек, при положение че британските авиолинии нямат нищо против.
Генералът се усмихна мрачно и добави:
— А ако имат, просто ще ми се наложи да звънна в Пентагона.
— Кей — обърна се Уесли към мен, докато Марино го гледаше ядосано, — не знаем дали случилото се в Олд Пойнт не става вече и в Европа, защото тази история не е станала за една нощ. Разтревожени сме за всички големи градове по света.
— Да не би да искаш да кажеш, че тези идиоти — «Новите ционисти» — имат хора и в Англия? — запита Марино, готов да избухне.
— Не знаем нищо определено, но, уви, съществуват доста откачени като тях — отговори Уесли.
— Е, и аз имам мнение — погледна ме Марино обвиняващо. — Изправени сме пред възможна ядрена катастрофа. Не мислите ли, че трябва да действаме тук?
— И аз предпочитам това.
Генералът се обади с разумна забележка:
— Надявам се, че ако помогнете, въобще няма да се наложи да стоите тук, защото няма да има с какво да се занимавате.
— Разбирам — съгласих се. — Никой не вярва в предпазните мерки повече от мен.
— Ще успееш ли? — запита Уесли.
— Хората ми са готови да се справят с положението — отговорих. — Другите лекари знаят какво да правят. А вие знаете, че съм готова да помогна по всякакъв начин.
Наложи се да успокоим Марино.
— Не е безопасно — каза той и се вторачи в Уесли. — Не можеш просто да изпратиш Кей, господ знае къде, когато не знаем кой е срещу нас и какво иска.
— Прав си, Пит — каза Уесли замислено. — Няма да постъпим така.
Глава четиринадесета
Вечерта се прибрах у дома, защото се нуждаех от дрехи, а и паспортът ми беше в касата. Събрах багажа си с треперещи ръце, очаквайки пейджърът ми да иззвъни. Филдинг ми се обаждаше всеки час, за да ми съобщи новините и да изрази тревогите си. Труповете в Олд Пойнт бяха по местата, където убийците ги бяха оставили, и не знаехме колко от работниците в електроцентралата са все още затворени вътре.
Спах неспокойно, охранявана от полицейска кола, паркирана на улицата. Будилникът ме стресна в пет часа. Скочих и час и половина по-късно един «Лиърджет» ме чакаше на терминала в област Хенрико, където богатите бизнесмени от района паркираха частните си самолети. Уесли и аз бяхме учтиви, но въздържани, когато се срещнахме. Трудно ми беше да повярвам, че ще летим над океана заедно. Но още преди да ми предложат да замина за Лондон, неговото посещение в посолството там бе планирано, а и генерал Сешънс не знаеше нищо за връзката ни. Или поне аз така си представях положението, което бе извън контрола ми.
— Не съм сигурна, че се доверявам на мотива ти — обърнах се към Уесли, когато реактивният самолет потегли.
— Ами това? — добавих и се огледах наоколо. — Откога Бюрото използва лиърджети, или Пентагонът го е уредил?
— Използваме това, от което се нуждаем — отговори той. — ОЕ ни предостави всичките си ресурси, за да му помогнем в кризата, а самолетът е техен.
Белият реактивен самолет беше много красив, с високи седалки от зелена кожа, но вътре бе толкова шумно, че не можехме да говорим тихо.
— Не се ли притесняваш, че използваш нещо тяхно? — запитах.
— Те са в същото положение като всички нас. Доколкото знаем, с изключение на една-две гнили ябълки ОЕ няма никаква вина. Всъщност то и служителите му са истински жертви.