Проклетата кауза

— Ами заложниците? Според теб дали е възможно да ги пуснат всичките?

— Не знам за всички — отговори Уесли и се загледа през прозореца.

Лицето му имаше сериозен и мрачен вид в светлината на меките странични лампи.

— Господи — казах. — Ако се опитат да се освободят от горивото, може да стане национално бедствие. Не разбирам как мислят, че могат да успеят. Онези устройства вероятно тежат по няколко тона и са толкова радиоактивни, че могат да те убият веднага, ако се приближиш. И как възнамеряват да ги изнесат от Олд Пойнт?

— Електроцентралата е заобиколена от вода с цел да се охлаждат реакторите. А наблизо, в река Джеймс, е закотвен голям шлеп, който смятаме, че е техен.

Спомних си думите на Марино за шлеповете, които доставяли огромни сандъци в лагера на «Новите ционисти», и запитах:

— Не можем ли да го превземем?

— Не. Не можем да превзимаме шлепове, подводници или каквото и да е друго в момента. Не и докато не освободим заложниците.

Уесли отпи замислено от кафето си. Хоризонтът се оцвети в бледозлатисто.

— Тогава най-добрият сценарий ще бъде те да си вземат това, което искат, и да си тръгнат, без да убият някой друг — предположих, макар да не мислех, че това може да се осъществи.

— Не. Най-добрият сценарий е да ги спрем там — отвърна Уесли и ме погледна. — Не искаме шлеп, пълен с радиоактивни материали, да плава из реките на Вирджиния или в открито море. Какво можем да направим тогава? Да ги заплашим, че ще го потопим? Освен това смятам, че ще вземат заложници със себе си. — Той замълча за момент и добави: — А накрая ще застрелят всички заложници.

Не можех да не си представя онези нещастни хора, шокирани и обзети от ужас във всеки момент, когато си поемаха дъх. Познавах физическото и психическото отражение на страха прекалено добре. Образите бяха зловещи и ме накараха да потреперя. Почувствах да ме залива вълна от омраза към хората, които се наричаха «Нови ционисти». Стиснах юмруци.

Уесли забеляза побелелите ми кокалчета и реши, че съм се уплашила от полета.

— Само още няколко минути — успокои ме той. — Започваме да се спускаме.

Кацнахме на летище «Кенеди», където ни чакаше друг самолет. Други двама мъже, облечени в костюми и в отлична физическа форма, ни поведоха напред. Не разпитвах Уесли за тях, защото вече знаех. Единият ни въведе в терминала на британските авиолинии, които любезно се бяха съгласили да сътрудничат на Бюрото или може би на Пентагона, осигурявайки две места на полета с «Конкорд» до Лондон. Застанахме до гишето, където дискретно показахме документите си и заявихме, че не носим оръжие. Агентът, отговарящ за безопасността ни, ни придружи до чакалнята. Следващия път, когато го потърсих с поглед, той седеше и преглеждаше купчина вестници.

Ние с Уесли се настанихме пред огромните прозорци, гледащи към пистата, където свръхзвуковият самолет стоеше като гигантска бяла чапла, която хранеха с гориво чрез дебелия маркуч, закачен от едната й страна. Конкордът приличаше повече на ракета, отколкото на обикновен самолет, но изглежда, повечето от пътниците му вече не се впечатляваха от него. Те си сервираха сладкиши и плодове, а някои дори бъркаха коктейли «Мимоза» и «Блъди Мери».