Проклетата кауза

— Ще си разделите ли омлета? — запита тя.

— Не, благодаря — усмихнах се.

Малко преди десет продължихме по «Саут Одли» към «Гросвенър Скуеър», където се намираше американското посолство, мрачен гранитен блок в архитектурния стил на петдесетте години, украсен с огромен бронзов орел на покрива. Охраната беше солидна, навсякъде сновяха енергични пазачи. Показахме паспортите и препоръките си и ни снимаха. Най-после ни заведоха до втория етаж, където трябваше да се срещнем със старшия аташе на ФБР, или както го наричаха в Англия — «легат». Ъгловият офис на Чък Олсън разкриваше великолепна гледка към хората, които чакаха на дълга опашка за визи и зелени карти. Той самият беше набит мъж в тъмен костюм, а късо подстриганата му коса беше почти толкова побеляла, колкото тази на Уесли.

— Радвам се да се запознаем — каза той и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бихте ли искали кафе?

Уесли и аз седнахме на канапето срещу бюрото, което бе абсолютно голо, с изключение на бележник и няколко папки. Върху корково табло зад главата на Олсън бяха забодени рисунки, които вероятно бяха изработени от децата му, а над тях висеше голяма емблема на ФБР. Виждаха се няколко рафта с книги и дипломи, но останалата част от офиса представляваше семпло работно място на зает човек, който не се впечатлява от работата или от себе си.

— Чък — започна Уесли, — сигурен съм, вече знаеш, че доктор Скарпета е нашият консултант съдебен лекар. Тук е по определена нейна работа, но ако се наложи, можем да я повикаме по-късно.

— Дано не се налага — отвърна Олсън, който знаеше, че ако някъде в Англия или Европа стане ядрена катастрофа, щяха да ме викнат, за да помагам в справянето с хиляди мъртъвци.

— Чудех се дали ще можеш ясно да й обясниш тревогите ни — продължи Уесли.

— Ами ето това е очевидното — обърна се Олсън към мен. — Около една трета от електричеството в Англия се произвежда с ядрена енергия. Тревожим се от подобен терористичен удар, защото не знаем дали вече не е планиран от същите хора.

— Но корените на «Новите ционисти» са във Вирджиния — възразих. — Да не би да смятате, че имат международни връзки?

— Те не са движещата сила в този случай — отговори той. — Не са хората, които искат плутоний.

— Кой тогава го иска? — запитах.

— Либия.

— Мисля, че това отдавна се знае.

— Да, но сега става — намеси се Уесли. — Става в Олд Пойнт.