Проклетата кауза

— Мисля, че това е за нас — каза той и се надигна, когато повториха повикването за полет номер 2.

Конкордът събираше сто човека, разпределени в две отделения с по две седалки от всяка страна на пътеката. Украсата се състоеше от сив мокет и кожа, а прозорчетата бяха толкова малки, че не можеше да се гледа навън. Стюардесите бяха типично любезни англичанки и ако знаеха, че ние сме двамата пътници от ФБР, ЦРУ или някоя друга подобна агенция, не го показаха по никакъв начин. Единствената им грижа бяха питиетата ни. Поръчах си уиски.

— Не е ли малко рано? — запита Уесли.

— В Лондон не е — отговорих. — Там е четири часа по-късно.

— Благодаря. Ще си оправя часовника — отвърна той сухо, като че ли никога никъде не беше пътувал. — Аз ще пия бира — съобщи той на стюардесата.

— Добре, сега, когато сме в правилния часови пояс, е по-лесно да се пие — казах заядливо, без да успея да сдържа хапливостта си.

Уесли се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Май си ядосана.

— Нали се занимаваш с изготвяне на профили, лесно можеш да определиш нещо подобно.

Той се огледа дискретно наоколо, но срещу нас нямаше никой, а и на мен почти не ми пукаше кой седи отзад.

— Не можем ли да говорим разумно? — тихо запита Уесли.

— Трудно ми е да се държа разумно, Бентън, когато винаги искаш да говориш след факта.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Струва ми се, че има някакво разминаване или съм пропуснал нещо.

Реших да му обясня.

— Всички с изключение на мен знаят за раздялата ти с Кони — казах. — Луси ми съобщи новината, защото я чула от другите агенти. Просто ми се искаше поне веднъж да ме включиш истински във връзката ни.

— Господи, иска ми се да не се разстройваш толкова.

— Не го искаш и наполовина колкото мен.

— Не ти казах, защото не исках да се повлияя от теб.

Говорехме тихо, наведени напред, така че рамената ни се докосваха. Въпреки мрачните обстоятелства усещах всяко негово движение и докосване до мен. Долавях аромата на вълненото му сако и любимия му одеколон.

— Не можеш да бъдеш включена в решението за брака ми — продължи той, когато питиетата ни пристигнаха. — Сигурен съм, че го разбираш.

Не бях свикнала да пия уиски по това време и ефектът му беше бърз и силен. Веднага започнах да се отпускам и затворих очи по време на излитането, докато реактивният самолет гърмеше във въздуха. После светът под нас изчезна и от прозорците не се виждаше абсолютно нищо. Шумът на двигателите остана силен и ни принуди да седим плътно един до друг, докато продължавахме напрегнатия си разговор.

— Знам твърде добре какво изпитвам към теб — каза Уесли. — Знам го от дълго време.

— Нямаш право — отвърнах. — Никога не си имал право.

— А ти? Ти имаше ли право да постъпиш така, Кей? Или аз бях сам в стаята?