Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Аз поне не съм омъжена. Дори нямам приятел. Но наистина не трябваше да го правя.
Уесли все още пиеше бирата си и никой от нас не се заинтересува от ордьоврите и хайвера, които вероятно щяха да се окажат първата съблазън в дълга гастрономическа игра. Замълчахме за малко, преглеждайки вестници и професионални списания, както правеха почти всички останали в кабината. Забелязах, че хората в конкорда не си говореха много, и реших, че да си богат и известен или пък кралска особа, е доста скучно.
— Е, предполагам, че сме решили въпроса — започна Уесли отново и се наведе към мен.
— Кой въпрос?
Оставих вилицата, защото се хранех с лявата ръка, а той ми пречеше.
— Знаеш. За това какво трябва и какво не трябва да правим.
Ръката му докосна гърдите ми и остана там, сякаш всичко, което си бяхме казали, бе забравено.
— Да — казах.
— Да? — любопитно запита той. — Какво искаш да кажеш?
— Отговарям с «да» на казаното от теб.
Поех си дъх и усетих как тялото ми се приближава към неговото.
— Съгласна съм с разрешаването на проблемите.
— Значи точно това ще направим.
— Разбира се — съгласих се, без да съм убедена с какво точно. — И още нещо — добавих. — Ако някога се разведеш и искаме да се виждаме, ще започнем отначало.
— Абсолютно. Това е адски разумно.
— Междувременно оставаме колеги и приятели.
— И аз това искам — потвърди той.
В шест и половина хвърчахме по «Парк Лейн». Седяхме мълчаливо на задната седалка на един «Роувър», шофиран от полицай. Наблюдавах прелитащите покрай нас лондонски светлини. Бях учудващо оживена, макар и за губила чувство за ориентация. «Хайд Парк» приличаше на море от тъмнина, с мъгляви лампи по извитите си пътеки.
Апартаментът, където отседнахме, се намираше близо до хотел «Дорчестър». Тази вечер около великолепния стар хотел се бяха струпали множество пакистанци, които оживено протестираха срещу посещението на техния министър-председател. Встрани имаше стотици полицаи и кучета, но нашият шофьор изглеждаше абсолютно спокоен.
— На вратата има портиер — каза полицаят и спря пред висока сграда, която изглеждаше сравнително нова. — Просто влезте и му се представете. Той ще ви настани по стаите. Имате ли нужда от помощ за багажа?
Уесли отвори вратата си и отговори:
— Благодаря. Можем да се справим сами.
Влязохме в малкото фоайе, където възрастен мъж ни се усмихна иззад полираното си бюро.
— Добре. Очаквах ви — казах той. После стана и взе багажа ни. — Просто ме последвайте към асансьора.
Качихме се на петия етаж, където той ни въведе в тристаен апартамент с големи прозорци, ярки дамаски и африкански украси. Стаята ми беше удобна, с типичната английска вана, достатъчно голяма, за да се удавиш в нея, и клозет с казанче с верига. Мебелировката беше викторианска, с дъсчени подове, покрити с поовехтели турски килими. Отидох до прозореца и включих радиатора на най-силно. Загасих лампите и се загледах към преминаващите коли и тъмните дървета в парка, полюлявани от вятъра.
Стаята на Уесли се намираше в далечния край на коридора. Не го чух да влиза, докато не заговори:
— Кей?
Беше застанал до вратата. Чух леко потропване на лед.
— Който и да живее тук, си е направил чудесен запас от скоч. Казаха ми, че можем да се възползваме от него.
Уесли влезе и остави чашите на перваза на прозореца.
— Да не се опитваш да ме напиеш? — попитах.
— В миналото никога не се е налагало да го правя.
Той застана до мен. Пиехме и гледахме през прозореца, облегнати един на друг. В продължение на дълго време говорихме тихо и спокойно. После той погали косата ми и ме целуна по ухото. Аз също го докоснах и усетих как страстта ни се задълбочава все повече.
— Толкова много ми липсваше — прошепна той, когато се съблякохме.
Любихме се, защото не можехме да се въздържим. Това беше единственото ни извинение, макар да знаех, че в съда не биха го уважили. Раздялата ни беше адски трудна, затова сега цяла нощ не можехме да се наситим един на друг. Заспах на разсъмване, а когато малко по-късно се събудих, той беше изчезнал, сякаш всичко бе само сън. Лежах под пухения юрган, а пред очите ми се въртяха бавни, лирични образи. Под клепачите ми танцуваха светлини и ми се струваше, че ме люлеят, сякаш отново бях малко момиченце, а баща ми не умираше от болест, която не можех да разбера.
Никога не успях да се съвзема от смъртта му. Предполагам, че отношенията ми с останалите мъже бяха силно повлияни от това. Те напомняха на танц, в който се движех бавно и изведнъж се озовавах в тиха, празна стая, съвсем сама. Осъзнах колко много си приличаме ние с Луси. И двете обичахме тайно и не искахме да говорим за болката.