Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Пардрейк не й отговори и тя сграбчи ръкава на туниката му.
— Какво премълчаваш?
Пардрейк се подвоуми и каза неохотно:
— Той получи няколко рани в битката, но преди това нападна Лейди Ксиант. Имахме заповед да го убием. Ако не беше нападението на диваците, щяхме да бъдем принудени да изпълним заповедта.
Нарин бавно пусна ръкава на Пардрейк.
— Да го убиете?
— Този Джеръл — настоя пак лечителят, — кой е той?
— Точно така — гримасата на Пардрейк беше почти подигравателна, но беше насочена към самия него, а не към нея. — Аз съм маткасенски гвардеец и съм длъжен да изпълнявам заповедите.
— По кой път тръгнаха?
— Тръгнаха по главния път, който води към границата, след което ще свърнат към Ейнил. Кой знае къде биха могли да бъдат по това време! — Пардрейк хвана ръката на Нарин. — Не можеш да ги последваш. Много е опасно.
Нарин дръпна ръката си.
— Ще се върна.
Тя повдигна завесата на палатката.
— Вестоносецо… Този Джеръл…?
Но Нарин вече беше поела по пътя, по който беше тръгнал Джеръл с останалите войски.
Дори след като войските бяха напуснали главния път, беше лесно да следва следите им. Нарин внимаваше за всеки знак оставен от диваците, твърдо вървеше напред, почти не почиваше и беше предпазлива.
Точно там, където очакваше, Нарин намери следи, които показваха, че шестима мъже са се отделили от основните войски. Нейните чувства се лутаха от успокоението, че Джеръл вече не беше с хората, които преследваха диваците, до страха, че сега е повече изложен на опасността от неочаквана атака. Единственото й успокоение беше, че тя можеше да върви много по-бързо от група тежковъоръжени мъже и беше тръгнала само няколко часа след тях.
Слънцето започна да се спуска зад далечните върхове и Нарин обмисляше дали е мъдро да продължи в тъмното, независимо от риска, когато съгледа първите следи от диваците.
В момента, в който коленичи, за да разгледа дали има още следи по пътя, остро чувство на отчаяние я прониза. Диваците не можеха да подушат, но имаха много силно зрение и веднъж поели по следите на хората, щяха неотклонно да ги следват. Те можеха да хванат Джеръл и придружителите му по всяко време, само не в най-тъмното време на нощта, когато се скриваше и луната.
Следите показваха, че зверовете са осем, ако не се брояха тези двама или четирима, които обикаляха отгоре и под хълма. А Джеръл не знаеше, че са след него.
Мисълта да намери сигурно място за нощуване се изпари. Въпреки че нямаше друго оръжие, освен камата си и че беше обучавана как да избягва опасностите, а не да се изправя срещу тях, Нарин не се подвоуми. Тя се втурна напред.
Двадесет минути по-късно Нарин попадна на първите диваци. Четирима мъртви. Те бяха убити на сравнително голяма територия с град от стрели. В крайна сметка това беше подобрило неравенството в полза на хората. Сега бяха не повече от осем срещу шест. Докато имаха стрели, Джеръл и хората му можеха да държат зверовете на разстояние. Но само докато разполагаха със стрели. В момента, в който те свършат, диваците ще се втурнат с копия, саби и със странните си лъкове и стрели. Оръжията им бяха груби, но огромният ръст щеше да им даде предимство пред по-добре въоръжените хора.
Нарин се придвижваше, колкото може по-внимателно и едновременно с това бързо. След около четвърт миля откри на пътя друг мъртъв дивак, след него още един. Беше ясно, че хората се надяваха да стигнат в Ейнил и не спираха около скалите, където можеха да бъдат нападнати.
Следващият дивак, който Нарин видя, беше убит от копие. Вероятно бяха останали пет диваци срещу шестима човека. В близък бой превъзходството беше на страната на диваците.
Някъде недалеч по пътя хората трябваше да спрат й да се изправят лице с лице срещу диваците. Не могат да избегнат съществата и не биха могли да се състезават с по-доброто зрение на диваците през нощта.
Слънцето почти се скри и щеше да бъде светло най-много още половин час. Нарин бързо изкачи скалистата страна на хълма. Ако можеше да излезе над пътя, то би могла да помогне на шестимата мъже, дори само ако хвърля камъни върху диваците.
За миг страх, не за себе си, а за мъжете отпред, я скова и тя се почувства несигурна. Тя не се опитваше да помогне на шестимата мъже. Това бяха пет безименни човешки същества, без лица — и Джеръл.
Джеръл. Името беше като амулет срещу злото и изтласка тутакси страха й. Ако най-доброто, което можеше да направи, беше да хвърля камъни, тя щеше да хвърля стотици, хиляди, ако беше необходимо.
Нарин тръгна нагоре по стръмното на хълма, след което се обърна и побягна успоредно на пътя, без да я е грижа за собствената й сигурност. След две минути чу звуците на битката.