Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Остави зад гърба си мъжете, които вървяха сред руините и търсеха годно оръжие, и пое към единствената останала палатка.
Като стигна, Нарин осъзна, че всеки мъж, който можеше да се види наоколо, беше сериозно ранен в битката.
Много от тях бяха достатъчно силни, за да се изправят, но повечето безмълвно седяха на твърдата земя, наобиколили огньовете за малко топлина или лежаха на саморъчно направени легла.
Нарин разглеждаше лицата на мъжете и не беше сигурна дали иска да намери Джеръл сред тях. Той не беше сред тях. Тя потисна искрицата надежда, която се прокрадна у нея. Отсъствието му не значеше абсолютно нищо.
Наоколо към нея настъпваха развълнувани мъже, които искаха да чуят новините, които носеше. Когато разбраха, че след нея не идват подкрепления, че не знае нищо за някаква помощ, която да идва към тях, те се върнаха обратно със сдържан гняв, който увисна като облак над лагера.
Нарин влезе в палатката, която беше пълна с най-тежко ранените. Млад мъж, който помагаше на един от ранените, се изправи и я поздрави.
В момента, в който се приближи към нея, мъжът й се стори познат. Беше млад, висок и слаб, с къдрава дълга до раменете коса. Чертите му бяха деликатни, но имаше някаква мъжка сила в начина, по който държеше главата си, в твърдото очертание на устата му, които говореха, че човек не трябва да има много доверие на деликатното му изражение. Тъмнокафявите, почти черни очи гледаха право в нейните и като че ли проникваха до дъното на душата й. Той носеше безформена кафява дреха с грубо изтъкан пояс, завързан на кръста, и чифт меки кожени ботуши.
— Добре дошъл, вестоносецо — каза той. Гласът му беше нисък и нежен, но под повърхността му се долавяше нотка на стомана. — Донесла си ни новини? — секунда по-късно той отговори сам на въпроса си. — А, не. Виждам, че не носиш. Тогава с какво бих могъл да ти помогна?
— Ти не си от войските на Маткасен — извика Нарин. Това беше заключение, а не въпрос. И все пак тя не можеше да се отърси от увереността, че го познава.
Като вестоносец тя трудно забравяше човек, щом веднъж го е видяла, но къде е срещала този преди?
— Не — той се усмихна развеселен от нейната спонтанност. — Аз съм пътуващ лечител. Бях отседнал в селото Елсин, когато Лейди Ксиант и стражите й избягаха там. След като научих за нападението, дойдох тук да предложа помощта си.
Беше ли това плод на нейното въображение или тя наистина различи нотка на неодобрение, почти на омраза, когато той спомена Лейди Ксиант?
— Сигурна съм, че вашата помощ е много ценна, лечителю — каза Нарин учтиво.
Още веднъж паметта й изневеряваше. Тя не познаваше нито един пътуващ лечител, който да прилича на този.
— Да — каза той тихо и погледна към ранените, изпълнили палатката. — Аз съм необходим тук. — Въпреки че това бяха само думи, на Нарин й се стори, че долови по-дълбоко значение скрито в тях. Нямаше значение. Имаше по-належащи неща, за които трябваше да мисли.
В този момент една ръка повдигна завесата на палатката и един мъж, с ръка превързана за рамото, влезе вътре.
— Гвардеецо Пардрейк! — възкликна Нарин.
— Шести вестоносецо! — горчива усмивка се разля по лицето на Пардрейк. Той поздрави с насмешлива ирония.
— Добре дошла в лагера на Маткасен.
— Но защо си тук? Един човек ми каза, че Лейди Ксиант и нейната стража са на сигурно място в Елсин.
Сянка се спусна по лицето на Пардрейк.
— Повечето от стражите са с нея, както трябва и да бъде, но няколко от нас предпочетоха да останат да се бият. Сега ти говориш с началника на лагера.
— Ти! Но тогава останалите…
Внезапен страх обхвана Нарин. Ако това беше всичко, което беше останало от лагера, и Джеръл го няма тук, тогава…
— Не, не — каза Пардрейк успокояващо, — не е чак толкова лошо, колкото изглежда. Тези, които останаха в лагера като мен, са достатъчно лошо ранени, за да се бият — гласът му се сниши. — Вярно е, че много доблестни мъже умряха в тази първа нощна атака. Погребахме ги вчера.
Той спря. За миг страх обзе Нарин. Къде беше Джеръл?
— Що се отнася до останалите — продължи Пардрейк, — те тръгнаха вчера сутринта да преследват диваците. Джеръл беше с една малка група от Калинден, която тръгна на запад да провери селището Ейнил.
Надеждата се прокрадна у Нарин и я изпълни с вяра. Джеръл беше преживял атаката. Не беше мъртъв или ранен! Беше жив! Но тя искаше повече от това. Искаше да се убеди, че е спасен!
Лечителят, който стоеше тихо встрани след влизането на Пардрейк, попита:
— Джеръл? Имало е мъж на име Джеръл?
Нарин не обърна внимание на въпроса му.
— Тогава той е добре? Не е ранен?