Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Доволна, Нарин затвори вратата след себе си, заключи я, прибра ключа, изтича по коридора и изчезна в сянката на задната стълба.
До следващия следобед Нарин все още не бе измислила задоволително обяснение за откъсването си от армията или за завръщането си. Тя размишляваше върху факта, че малко хора биха разпитвали един вестоносец.
Прецени, че би й отнело още половин ден да стигне до лагера на армията, и то само ако са запазили предишния си темп на придвижване. Преценката й беше грешна.
Тъкмо когато пресече един хълм Нарин внезапно съгледа лагера на войските разгърнат пред очите й.
Или по-скоро това, което беше останало от него.
От всички палатки беше останала само една. Другите представляваха съборени черни точки върху земята. От това разстояние тя можеше да види лутащи се наоколо мъже. Повечето от тях бяха скупчени около малки огньове в близост до единствената палатка. Но те бяха само шепа в сравнение със силите, които беше оставила преди няколко дни. От едната страна на лагера видя редица от камари камъни, същите като тези, които тя и Джеръл бяха оставили при разрушеното имение на тъкача Насинтор.
Беше й нужен само миг, за да разбере какво става, след което тя полетя надолу по пътя. Докато тичаше, стъпките й бързо нашепваха името, което повтаряше и умът й: „Джеръл, Джеръл, Джеръл“. В страха си за него тя забрави всичко останало. Недалеч от това, което беше останало от лагера, отпаднал страж дори не си направи труда да вдигне копието си при нейното появяване. Нарин се спря пред него.
— Какво се е случило? — попита тя, като сочеше превързаната глава на мъжа и пропитата му с кръв дреха.
— Диваците — смотолеви той, след което лицето му светна от внезапна мисъл. — Идват ли нови подкрепления след теб, вестоносецо?
— Не, сама съм.
Тя игнорира неговото очевидно разочарование и каза:
— Кога се случи това? Колко са убитите?
— Преди две нощи. Повече от сто ни нападнаха. Казват, че били две или три ловни дружини. Аз лично не знам. Колкото до мъртвите… — той погледна назад през рамо и поклати глава. Извърна се към Нарин. — По-добре попитай в лагера. Един лечител дойде да ни помогне и казват, че откъм града насам идват каруци.
— Виждал ли си един войник, чужденец със сини очи, в лагера? — Нарин набързо описа Джеръл, ала мъжът отново поклати глава. Не беше виждал и чул някой да отговаря на описанието на Джеръл.
— Какво стана с Лейди Ксиант и стражите й? Къде са те?
При този въпрос стражът за първи път показа някакви чувства. Изправи се ядосано, обърна глава и се изплю.
— Те са на достатъчно сигурно място — каза той накрая с треперещи от гняв устни. — Тя първа избяга заедно с цялата си стража. Казват, че е в селището на сигурно място.
Нищо друго не можа да научи от него. Нарин му поблагодари на един дъх и бързо преодоля оставащото до лагера разстояние.
Един път влязла в пределите на лагера, Нарин забави ход изумена от разрушенията. Нямаше трупове, но тъмните кафяви следи по земята и счупените оръжия красноречиво говореха за битката, която се е водела тук неотдавна.
Въпреки че лагерът не беше много повече от временен бивак, войниците носеха със себе си лични вещи, които да им напомнят за семейство и приятели. Сред оръжия и останки от лагерни огньове имаше разхвърляни накити, медальони и изображения на съпруга или дете от дърворезба. Тези човешки неща, разхвърляни и непотребни, като че ли нямаха повече цена от една прекършена стрела или счупена сабя и късаха сърцето на Нарин. Тези, които се биха и умряха тук, не бяха само войници, а бащи, съпрузи и синове. Нямаше значение дали бяха от Маткасен или Калинден. Те бяха мъже, които се сражаваха за своите домове, семейства, за това, в което вярваха.
А жената, която беше виновна за това клане, сега беше на сигурно място между стените на селището, като не беше пожелала дори да погребе тези, които бяха умрели заради нея.
Ярост се надигна в гърлото на Нарин като в ранено животно. Тя щеше да намери начин да накара Ксиант да плати за това, което беше направила. Това беше обещание.
Но преди това имаше по-спешна задача — да намери Джеръл и да бъде сигурна, че е добре.