Десет приключения на Лиско

— Лиско, има ли нещо в дупката? — обърна се към него Домби.

— Искам да знам ще ми помогнете ли, или не! — отсече Лиско.

— Казахме, че ще помогнем! — отвърна Димби.

— В самото начало казахме! — смънка Домби.

— И то без да му мислим! — смънка Мокси.

— Само го усукваш! — впусна се в упреци Димби.

— Веднага се съгласихме, а той го усуква! — последва го Мокси.

— Вярно, че го усуках — повдигна глава Лиско и се усмихна, а след това добави бодро: — Хайде, тръгваме!… Напред!…

Отвесните Скали се издигаха величествено в края на гората като крепост, никой никога дори и не е помислял да ги изкачва, защото, ако ги изкачиш — какво? — нищо, няма да ти го признаят, понеже в това време всички препускат към Монт Еверест, човек място не може да си намери по него, няма къде да стъпи от експедиции; ако изкачиш Монт Еверест, вестниците ще се пребият да пишат за теб, а кралицата на Англия ще те направи и сър, а тук няма кой да те види, пък и ти не можеш да обясниш какво е това Отвесните Скали. Рекламата за тая местност беше слаба.

Точно където скалите се съединяваха със земята, открай време зееше дупка, нито голяма, нито малка, от средните. На няколко метра от дупката се белееше също така среден на ръст

камък, бял и леко заоблен, било от времето, било от ветровете. Някои разправят, че камъкът е тапата на дупката, изхвръкнала по неизвестни причини от нея, но дали е вярно, един бог знае. Бандата се измъкна от гората и внимателно се присламчи до камъка.

— Това е камъкът, нали? — запита Димби, сякаш досега не е знаел, че камъкът е този.

— Да — потвърди Лиско и помоли приятелите си да говорят тихо.

— А това е дупката! — каза Домби, сякаш досега не му е било известно, че дупката е именно тази.

— Това е — потвърди Лиско. — По-тихо!

— Не разбрах защо да говорим тихо — поиска да знае Мокси.

— Защото културните хора и животни говорят тихо — отвърна Лиско.

— Все пак — погледна го косо Мокси, — ако си намислил нещо не особено приятно, кажи.

Но Лиско имаше с какво да им запуши устата и каза:

— Забравих да ви кажа, че питонът, при който ме пратихте, беше много забавен.

— А, оказа се, че е най-обикновен магнетофон! — уж нехайно подхвърли Домби.

— Телевизионни глупости! — смутено отвърна Мокси.

— Та този питон говореше — продължи Лиско.

— Не му обръщай внимание! — рече Димби.

— Говореше с вашите гласове! — настоя спокойно лисичето.

— Така ли? — учуди се Домби.

— А! — каза Мокси, сякаш падаше от небето. — И все против мен!

— Така ти се е сторило.

— Чух доста неприятни неща за себе си — продължи спокойно Лиско.

— Какво сега? — повиши глас Мокси. — За магнетофони ли ще говорим, или ще бутаме камъни?

Мокси се наведе бързо и старателно се хвана за камъка.

— Така де! — наведе се и Димби.

А Домби просто закипя от енергия и с намесата си веднага откърти камъка от мястото му.

Оказа се, че бутането на този объл, до известна степен нелишен от красота камък не е толкоз трудно. Четиримата тикаха напред, Лиско с шепот направляваше посоката на движението, право съм дупката.