Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Една вечер, след като бе работил до късно, както често правеше след смъртта на майка си, Флорентино Ариса вече си тръгваше, когато забеляза, че канцеларията на Леона Касиани свети. Отвори вратата, без да почука, и тя беше там — седеше сама зад писалището, вглъбена, сериозна, с нови очила, които й придаваха академичен вид. С радостен страх Флорентино Ариса си даде сметка, че двамата са сами в цялата сграда, кейовете бяха пусти, градът спеше, нощта изглеждаше вечна над мрачното море, тъжно измуча някакъв кораб, който щеше да пристигне след повече от час. Флорентино Ариса се подпря с две ръце на чадъра, също както някога на улица Кандилехо, за да й препречи пътя, само дето сега го беше страх да не се забележи подкосяването на коленете му.
— Кажи ми едно нещо, лъвице на сърцето ми — рече той. — Докога ще караме така?
Тя свали очилата си без изненада, с пълно самообладание и го заля със слънчевия си смях. Никога не му бе говорила на ти.
— Ах, Флорентино Ариса — каза му тя, — десет години седя тук и чакам да ме попиташ.
Вече беше станало късно: сгодният случай бе пътувал с нея в мулешкия трамвай, бе седял винаги с нея на същия този стол, но сега си беше отишъл завинаги. Истината беше, че след толкова много потайни низости, които бе извършила заради него, след толкова много гадости, които бе изтърпяла заради него, тя го бе изпреварила в живота и бе отишла много по-далеч от тези двадесет години разлика във възрастта им — беше остаряла за него. Толкова го обичаше, че вместо да го излъже, предпочете да продължи да го обича, макар да му го показа по доста груб начин.
— Не — каза му тя. — Ще се чувствувам, сякаш лягам със сина си, когото така и не родих.
Флорентино Ариса се жегна, задето последната дума не беше негова. Смяташе, че когато една жена казва „не“, тя всъщност очаква да настояват, преди да вземе окончателното решение, но с тази тук бе различно: не му се рискуваше втори път. Оттегли се привидно в добро настроение — дори успя да се пошегува, което не му беше лесно. След тази вечер всякаква възможна сянка помежду им се разсея без огорчения и Флорентино Ариса най-сетне разбра, че мъжът може да бъде приятел с една жена и без да ляга с нея.
Леона Касиани беше единственото човешко същество, пред което Флорентино Ариса се изкушаваше да разкрие тайната за Фермина Даса. Малкото хора, които знаеха, бяха започнали да забравят по независещи от тях причини. Трима от тях явно я бяха отнесли в гроба: майка му, която много преди смъртта си вече не бе в състояние да я помни, Гала Пласидия, починала на почтена възраст, служейки на тази, която й бе като истинска дъщеря, и незабравимата Есколастика Даса, която му бе занесла в един молитвеник първото любовно писмо в живота, но тя не можеше да е жива след толкова години. Лоренсо Даса, за когото съвсем не знаеше дали е жив или умрял, би могъл да е разкрил тайната пред сестра Франка де ла Лус в опита си да предотврати изключването от училище, но те пък едва ли я бяха разпространили. Оставаха единадесет телеграфисти от далечния край на Илдебранда Санчес, които бяха предавали телеграмите с пълното име и точните адреси; и накрая — Илдебранда Санчес и дворът й от неукротими братовчедки.
Флорентино Ариса не знаеше, че в списъка трябва да бъде включен и доктор Хувенал Урбино. Илдебранда Санчес му бе издала тайната при едно от многобройните си гостувания през първите години. Но го бе направила така мимоходом и в толкова неподходящ момент и не само че не влезе през едното ухо на доктор Урбино и не излезе през другото, както тя мислеше, ами въобще до никое не достигна. В действителност Илдебранда бе споменала Флорентино Ариса като един от скришните поети, които според нея можели да спечелят литературния конкурс. Доктор Урбино се бе затруднил да си спомни кой е той, а тя му каза — без да е необходимо, но и без капка зъл умисъл, — че бил единственият любим на Фермина Даса, преди да се омъжи. Каза му го, убедена, че е било нещо тъй невинно и мимолетно, та чак трогателно. Доктор Урбино й отговори, без да я погледне: „Не знаех, че тоя тип бил поет.“ И го изтри от паметта си в същия миг, защото между другото професията му го бе приучила към едно етично използуване на забравата.
Флорентино Ариса забеляза, че пазителите на тайната, с изключение на майка му, спадаха към света на Фермина Даса. От неговия беше само той, сам под смазващата тежест на едно бреме, което много пъти бе имал нужда да сподели, но никой дотогава не бе заслужил толкова доверие. Леона Касиани беше единствената подходяща личност, оставаше само да намери случай и начин. Помислил бе да го стори тъкмо в опя душен летен следобед, когато доктор Хувенал Урбино изкачи стръмното стълбище на КРК, като поспираше на всяко стъпало, за да надмогне пладнешкия зной, и запъхтян, изпотен до панталоните, влезе а службата на Флорентино Ариса и каза с последни сили: „Май ни връхлита циклон.“ Флорентино Ариса много пъти го бе виждал там, като идваше при чичо му Леон XII, но никога дотогава не бе изпитвал така остро усещането, че това нежелано появяване има нещо общо с неговия живот.