Господарят на светлината [bg]

— Твърде рисковано.

— Знам, че никога досега не си нарушавал дадената дума, макар да си стар като хълмовете на небесата.

— Кой е първият бог, който ще убиеш?

— Естествено, Бог Яма, той вече е по петите ми.

— Тогава, Сам, преди това ще трябва да убиеш мен, защото той е мой брат-локапал и мой близък приятел.

— Аз ще съжалявам не по-малко от теб.

— Не ти ли се струва, че познанството ти с ракашасите е запалило в теб страст към хазарта?

— В какъв смисъл?

— Ако спечелиш ти — давам дума да мълча като гроб. Ако аз спечеля — тогава отлиташ с мен на гърба на птицата Гаруда.

— И в какво ще се състезаваме?

— Ирландски бой.

— С теб, дебели Кубера? Искаш да ми излезеш насреща — срещу това великолепно младо тяло?

— Да.

— Тогава удряй пръв.

На мрачния хълм, на далечния край на Небесата, Сам и Кубера стояха един срещу друг.

Кубера замахна и нанесе удар право в челюстта на Сам.

Сам се просна, полежа известно време неподвижно и после бавно се надигна.

Като потъркваше челюстта си, той зае първоначалното място.

— По-силен си, отколкото изглеждаш, Кубера — рече и отвърна на удара.

Кубера лежеше на земята и с мъка си поемаше въздух.

Опита се да се надигне, не успя, издаде болезнен стон и после направи повторен мъчителен опит.

— Не вярвах, че ще станеш — отбеляза Сам.

Кубера застана пред него, тъмна струйка се спускаше надолу по брадичката му.

Сам потрепна, когато видя че се приготвя за удар.

Кубера чакаше, поемайки дълбоко въздух.

Тичай надолу по сивата стена на мрака. Бягай! Под скалата. Скрий се! Яростта превръща червата ти на вода…

— Удряй! — извика Сам и Кубера се засмя и го удари.

Лежеше и трепереше, а гласовете на нощта се сливаха с песните на тревата и бръмченето на насекомите.

Трепери, като последния лист на есента! В гърдите ти е замръзнала бучка лед. Умът ти е изпразнен от мисли, само цветовете на страха се полюшват вътре…

Сам разтърси глава и се изправи.

Падай отново, свий се на топка и плачи! Така започва жизнения си път човек и така го приключва. Вселената е черна, въртяща се топка. Тя премазва всичко, до което се докосне. Ще премаже и теб. Бягай! Може би ще спечелиш миг, или дори час, преди да те настигне…

Той вдигна ръце пред лицето си, свали ги и погледна към Кубера.

— Ти построи стаята, наречена Страх — заговори Сам, — в Павилиона на Мълчанието. Сега вече си припомням твоята сила, най-стари от боговете. Но тя не е достатъчна.

Невидими коне се носят през мислите ти. Усещаш ги, по тропота на копитата. Всеки удар е болка…

Сам зае позиция и сви юмрук.

Небето над теб се разцепва. Всеки миг ще се отвори земята под краката ти. И каква е тази прегърбена, ужасяваща сянка, която се надвесва зад теб?

Юмрукът на Сам трепна, но той нанесе удар. Кубера се залюля, главата му отскочи встрани, но той не падна.