Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Не, аз трябва да знам…
— Разбира се, обаче…
— Моля ви, милейди, само съм изненадана — увери я Флорет. — Вече се чувствам по-добре.
Рейна се поколеба, но после кимна и излезе от шивалнята.
Още преди да стигне залата, до нея долетя гласът на Сърл от Тотнес — той кълнеше и ругаеше хората, които го носеха. Копие бе проникнало в горната част на бедрото и макар че бяха отстранили острието, метални части от доспехите му се бяха впили в раната и при най-незначителното движение причиняваха силни болки. Но съдейки по силата, с която крещеше, състоянието му не бе толкова тревожно. Другият ранен обаче — Уолтър — бе в безсъзнание. Лицето му бе посивяло, а от множеството рани се стичаше кръв. След носачите идваше Ерик Фицстивън и Рейна отправи въпросите си към него докато настаняваха ранените в стаите им от другата страна на залата.
— Откога кърви сър Уолтър?
— От доста време — отвърна Ерик с продрезгавял глас. — Раниха го тежко още в самото начало на схватката, но той продължи да се бие. А освен това ни нападнаха доста далеч от Клайдън.
— Когато получи раната на главата, падна ли от коня? — попита тя загрижено. — Трябва да знам дали има и вътрешни наранявания.
— Не, няма нищо счупено. Раните не го разколебаха. Едва след битката, когато видя собствената си кръв, той припадна.
— Разбирам — каза Рейна, виждайки колко трудно е за един рицар да признае слабостта на другаря си. — Знае ли се кой ви нападна?
— Бяхме на горския път, милейди.
Думите му не се нуждаеха от повече обяснения.
— Добре. Изпратих да повикат Ранулф. Отидете при някоя от моите дами да се погрижи за драскотините ви, преди да се е върнал. После ще трябва да му разкажете всичко с подробности.
Откри Флорет в стаята на Уолтър, приведена над ранения. Мъртвешка бледнина бе покрила лицето й, но тя не пожела да си тръгне, а сне предпазливо грубата превръзка от главата му.
— Оставете това — прекъсна я Рейна решително. — На това място кръвта е спряла. Отстрани обаче тече още.
— Той… ще умре ли, милейди?
— Не си струва да извърши подобна глупост — отвърна Рейна. И все пак първо трябваше да погледне раната, а чак след това можеше да даде по-точна прогноза.
В този случай най-трудното бе да се снемат доспехите на Уолтър — раните трябваше да се открият. Двама души се опитваха да свършат тази работа, и то с колкото се може по-малко сътресения за тялото. После изрязаха остатъка от дрехите и най-сетне стана възможно да се установи колко кръв е загубена.
Ерик бе казал, че от раняването е изминало много време и явно не преувеличаваше. Цялата дясна страна на Уолтър до ботушите му бе напоена в кръв, раната се бе разръфала и все още кървеше. Вражеското оръжие бе пробило ризницата над първото ребро, но се бе приплъзнало и в резултат бе причинило продълговата рана — дълбока, но сякаш не особено опасна. Въпросът бе дали Уолтър е изгубил твърде много кръв. Защото в такъв случай можеше и да не издържи на възможното възпаление.
Рейна се разбърза. Почисти мястото и го намаза с кръвоспиращ мехлем. Накара Флорет да зашие раната, а самата тя се зае с главата. Кожата не бе много разкъсана, но се бе образувала голяма цицина. Явно Уолтър не е носел шлема си и в следващите дни щеше да чувства остри болки. Едва ли от този ден нататък щеше да напусне Клайдън, без да предпази главата си.
Раненият не се събуди нито веднъж — благоприятно обстоятелство, тъй като се наложиха много шевове. Появи се обаче една трудност — Рейна не можа веднага да сипе в устата му подсилващото средство, което бе приготвила за случая. Тя възложи тази задача на Флорет и се прехвърли при по-младия рицар.
Страховитите жалби на Сърл се засилиха още повече, откакто с него се зае Хилари и проникваха чак в съседната стая. В този момент обаче Хилари привърши с лечението и виковете понамаляха.
Но виждайки Рейна, момъкът отново надигна глас.
— Вие сте жестока, милейди. Да ме оставите в ръцете на такава вещица!
— Тази вещица пипа по-внимателно и от мен, сър. За това благодарете се, че бях заета със сър Уолтър, а не с вас.
При тези думи той замълча, а пълната, набита дама се позасмя.
— Досега и малко момченце не ми е ревало така заради някакво си нищо и никакво убождане.
— Нищо и никакво ли? — изтръгна се от гърлото на Сърл.
— Само три пробождания, милейди — поясни Хилари.
— Толкова малко? Сър Уолтър има почти двадесет. Да сте го чули обаче да моли някога за милост? — Рейна се усмихна съчувствено на поруменелия младеж. — Не се ядосвайте, Сърл, ние само се шегуваме. Виковете намаляват болката. Да бяхте чули само баща ми, когато веднъж се набоде на някаква тресчица. Докато му я вадехме буквално трябваше да си запушим ушите, така силно крещеше.