Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— И изпрати доверен вестоносец при кастелана на Уорхърст. Нека утре на разсъмване да изпрати дружина и ще залови разбойниците.
— Ще успеят ли?
— Да, ако ги подгони към нас, ще може да прави каквото си поиска с останалата част от бандата им.
Рейна се извърна още преди Ранулф да забележи присъствието й.
Вероятно нямаше и да я повика при себе си — та нали в ума му в този миг нямаше друго освен кръв и убийство. Никога не бе го чувала да говори с такъв тон и почувства, че всъщност не желае да узнае нищо относно плановете му за следващия ден. В сърцето и трепна дори нещо като съчувствие към разбойниците, макар да знаеше, че вече е крайно време да бъдат разгромени.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Покритото с облаци небе спираше жарките слънчеви лъчи, но не успяваше да сподави нетърпението, което преследваше Ранулф в продължение на целия предиобед. Разделени на отряди, хората му напуснаха Клайдън още през нощта — по отделно и в определен час. Следващото действие, което предприеха, бе да поемат първоначално на юг; после обаче обърнаха конете, за да обградят горите. Именно така капанът за разбойниците щеше да се затвори.
В Клайдън имаше шестдесет и осем коня и Ранулф взе всичките със себе си, включително и изящното расово животно на жена си. Но тъй като дружината наброяваше сто души, по-дребните мъже се качиха по двама на кон — още преди зазоряване хората трябваше да заемат изходните си позиции.
Ерик и сър Мейър отведоха половината от дружината на изток, а Ранулф пое по протежение на западните окрайнини на леса. Всичко се развиваше по план, независимо че не познаваше местността; поне в западния край на гората не съществуваше опасност да се заблуди. Брегът на реката, течаща в продължение на една миля успоредно на леса, беше доста нисък и конете можеха да се скрият там. Ранулф се надяваше, че и Ерик ще открие подобно благоприятно укритие.
Между реката и леса се простираше нива, неотдавна засята с овес, в която не можеше да се скрие никой. Бе собственост на вдовицата Дьо Бърг. Ако се наложеше обаче, Ранулф без всякакви задръжки щеше или да покрие земята с трупове, или да изпотъпче посевите. Първоначално дори му мина през ума да поиска от вдовицата хора на помощ, но бързо се отказа от тази мисъл, тъй като задачата не бе трудно изпълнима. Ако все пак лорд Ротуел или пък Фалкес дьо Рошфор потеглеха на бой срещу му, щеше да има предостатъчно време да повика васалите си на помощ.
— Как мислите, всичко наред ли е, Ранулф? — попита го яздещият до него Кенрик. — Може би този път онези от Уорхърст ще имат късмет и ще заловят бандата преди нас.
Ранулф само изръмжа, тъй като тази мисъл бе споходила и него. Горите се простираха само на няколко мили и на човек, бягащ за да спаси живота си, не му трябваше много време, за да ги пресече. Той не подценяваше горските разбойници, тъй като бяха жилави хора. Дори не бе изключено в момента да са се скрили някъде в края на гората и да следят за някоя засада, след което, уверени в своята безопасност, да поемат на запад към друга гора.
Внезапно съзря пред себе си някакво раздвижване, но все още не бе напълно сигурен дали не му се е привидяло. Нищо чудно, че тези мъже успяваха да се измъкват от плен в продължение на толкова години. Те се придвижваха пеша, а облеклото им се сливаше с горския фон. А изкачаха ли се на някое дърво, ставаха направо невидими. Ако преследвачите им не бяха многобройни, те не биха имали никакви основания да напускат тази гора завинаги. Вероятно Уорхърст бе пуснал цяла армия срещу тях; в противен случай разбойниците не биха излезли така на открито.
Бяха двама-трима души. Те явно не бързаха за никъде. Първият се обърна и каза нещо на останалите, а през това време от гъсталака занаизлизаха все повече и повече мъже. Ако са били подгонени от войниците на Уорхърст, значи са се събрали отново, преди да излязат на открито. Този факт облекчаваше задачата на Ранулф. Ако бяха разпръснати, щеше да хване само шепа от тях. Другите неминуемо щяха да открият неговите хора и щяха да изчезнат в гората.
Ранулф даде знак за готовност, макар че броят на разбойниците нарасна доста — около петдесет души, които вече представляваха известна опасност. Тридесет и четирима от неговите хора трябваше да излязат на открито и да ги нападнат. Останалата част щеше да следи битката с опънати арбалети и да поразява всеки противник, който се приближи на достатъчно разстояние. Ранулф не искаше да изгуби нито един войн и затова първото, което направи, бе да отреже обратния път на разбойниците към гората.
Последвалите събития заприличаха по-скоро на някаква подигравка, от която войните с боен опит сигурно са се погнусили. Изненадата сполучи напълно. Съзирайки широката линия ездачи по продължението на брега, разбойниците изпаднаха в паника и се втурнаха в обратната посока. Но и тук късметът не ги споходи. Опитвайки да се промъкнат покрай гонителите си, някои от тях загубиха живота си, но докато Ранулф успее да се озърне, разбойниците до един захвърлиха оръжията на земята, проснаха се по очи и замолиха в един глас за милост, сякаш до този момент не се бяха упражнявали в нищо друго.