Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Налагаше се да погледне истината право в очите: Тя го ревнуваше от лейди Ела — разбира се, не съвсем без причина. Така например глупавият ултиматум, който запокити в лицето на Ранулф, бе доказателство, че той държи на скъпоценната си котка повече, отколкото на Рейна; същата тази Рейна, която в момента мръзнеше тук, на студеното стълбище, докато гадното животно се лигавеше в собственото й топло легло.
Внезапно се изплаши — нещо пробяга покрай бедрото й и малка тъмна сянка се спусна стремглаво надолу по стъпалата. Нима бе лейди Ела? Да, но нали тя, Рейна, затвори вратата към предверието? Нима е възможно да…
Тя изпъна тяло, тъй като най-сетне забеляза, че мъжът й е застанал зад нея. Сега бе моментът да му се извини, но в унижението си не бе в състояние да открие подходящите слова. Сякаш придобиваше вече навика да се принизява в негово присъствие, макар че едва ли имаше някакво сериозно основание за подобно поведение. Този път обаче това усещане бе особено остро и изобщо не й се мислеше с какви ли очи я гледа той в този миг.
— Доброволно ли ще се върнете или да ви занеса на ръце?
Тя се изправи на крака и се обърна към него. Искаше да го погледне, но в сумрака различи единствено силуета му. Тихият му глас също не издаде истинските чувства, които го вълнуват.
— Какво означава това? — попита тя колебливо.
— Означава, че се признавам за победен, малки ми генерале. Щеше ми се да понасяте лейди Ела, но явно не можете. Занапред тя ще спи при Лензо.
Разбира се, Рейна можеше да прояви великодушие и да каже, че думите й не бива да се приемат сериозно и че той може да държи котката, където си поиска. Само че тя бе победила — той отстъпи, без да има угризения на съвестта. Струваше си да се наслади на триумфа си, и то без да прави никакви отстъпки.
— Благодаря.
— Няма за какво? Вие не ми оставихте никакъв избор.
Тя се усмихна едва доловимо, тъй като думите му не отговаряха точно на истината. Та той можеше да я завлече обратно в стаята и да наложи волята си насила — без да се съобразява с чувствата й.
— Сърдите ли ми се?
Той не отговори, а отстъпи встрани, за да й направи път. Тя от своя страна реши, че ще запази благодарността си, но повече няма да споменава този случай. Гласът му не звучеше раздразнено, въпреки че имаше известно основание да не е в настроение. Защото й бе известно, че мъжете не понасят никакви ултиматуми.
Ставаше течение и Рейна се загърна в нощницата си; направи крачка, но внезапно се озова в прегръдките му.
— Мислех, че…
— Мълчете — прекъсна я той. — Забелязах, че сте боса.
Можеше ли да му възрази с нещо? Краката й бяха студени.
Ранулф бе проявил здрав разум и бе с обувки и панталони. Неочаквано той се прояви като вежлив рицар и това бе прекрасно. Реши да се наслади докрай и на това негово държане, поне докато все още продължаваше. А освен това й харесваше да я носи на ръце!
Лензо продължаваше да спи безметежно — постоянното движение през предверието, където бе подредил ложето си, изобщо не смути съня му. Явно бе свикнал с гласа на Ранулф, когато раздаваше заповеди, но тази сутрин господарят му говореше тихо.
Междувременно изгряващото слънце освети спалнята. Ранулф положи жена си леглото и в този миг тя го погледна право в лицето. Той се усмихна широко и Рейна се досети за причината.
— Аха, затова значи не сте ми сърдит! Сметнали сте, че държането ми е смешно, така ли?
Той седна до нея и забоде поглед в изпружените си крака.
— Бил съм свидетел на безброй сцени на ревност, но никога заради котка.
— Наистина ли? — рече тя безмилостно.
Той избухна в дълго сдържан, гръмогласен смях. Падна по гръб върху леглото и се запревива и се завъргаля неистово. Смехът премина в нечленоразделен рев, а Рейна се огледа за нещо тежко.
— Кълна се — изтръгна се от гърлото му докато се държеше за корема, — кълна се, никога досега не съм… такава смехория… да кажете, че котката… пръднала нарочно… заради вас…
Наистина ли е твърдяла такова нещо? Звучеше нелогично, защото и хората, и животните не можеха да го вършат, когато си поискат.
— Признавам, че не се изразих съвсем точно. Трябваше да кажа, че сигурно щеше да го направи нарочно, ако това е възможно.