Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Най-сетне той се приготви да удовлетвори настойчивата й потребност да го поеме в себе си, клекна между краката й, целуна я ефирно по разтреперания корем и след това…
— Ранулф, какво… не, моля те, недей… Не!
Но той не я послуша и сякаш нещо я изстреля в небесното пространство. Тялото й се изпъна, гърбът й се изви в дъга, но ръцете й не бяха свободни и не бе в състояние да избяга от пронизващия, пламнал и безмилостен език. Понечи да се изправи, Ранулф я притисна отново и… тя се предаде.
Да, този мъж нямаше милост. Продължи да се наслаждава на най-интимното, най-скритото в нея, постепенно я напуснаха и страх, и потрес, докато я връхлетя удовлетворение, бурно-страховито в своята внезапност. Сякаш откликът на тялото й не бе неин, но младата жена му се отдаде и се отпусна свободно на своята безпомощност. Нов и чуден ритъм затуптя между бедрата й, дълбоко в нея се роди писък, по нищо не отстъпващ на стоновете на мъжа.
Останала без дъх, понесена върху вълните на себезабравата, тя се отпусна, но в този миг Ранулф проникна в нея и отново я извиси до върха на насладата. Мъжът се устреми към своя връх, а нейната вълна се преобърна в бурен прилив. Взрив, екстаз и в сетния, неописуем миг нейният вик се сля със стона на Ранулф.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Голям потрес изпита Рейна на сутринта. Тя се събуди от сладкия сън и непосредствено пред погледа й се изпречи задницата на една котка. Не осъзна веднага кое е това нещо, което й се пъха в лицето, но само миг по-късно разпозна предмета — право в носа я лъхна отвратителна воня. Тя изкрещя и изскочи от леглото. Обърна се и видя как противното животно се настани на възглавницата й. В този момент обаче погледът й бе прикован от мъжа й.
Нейният страховит писък събуди Ранулф и с рефлекса на стар войн за части от секундата той се озова до леглото й с меч в ръка. Очевидно не разбра от какво се е уплашила Рейна и се вторачи в нея с неразбиращ поглед.
Настроението на Рейна не се подобри ни най-малко. Нещо повече — фактът, че и двамата са голи, я затормози още повече. Освен това в младата жена все още бушуваха спомените от изминалата нощ. Бе в такова състояние на духа, че когато Ранулф я попита какво я е разтревожило, тя отговори с първата глупост, която й дойде на ум. Котката бе виновна за всичко и щеше да си плати скъпо.
— Това коварно животно си пусна душичката право в лицето ми.
Ранулф не се засмя на думите й. Искаше й се да се засмее, тъй като по този начин напрежението сигурно щеше да спадне, но вместо това той напъха шпагата обратно в ножницата и се върна обратно в леглото. Мълчанието му я смути и разбуни темперамента й. Като капак на всичко той взе лейди Ела в ръце и я загали нежно.
— Е? — попита тя раздразнително.
— Какво „е“? Това е нещо съвсем нормално. Животните пърдят също като нас, хората.
— Тя… — Рейна забоде пръст в козината на злодейката, — тя го направи нарочно, знам аз.
— Смешна работа! Ти защо мразиш котките?
— Не ги мразя. Обичам котки. Мразя обаче този звяр и отказвам да спя с нея в едно и също помещение. Или тя, или аз.
Той се загледа втренчено в нея, сякаш е луда и не каза нито дума. В този миг тя грабна нощницата си, която бе още на пода и излетя от стаята. Едва навън в коридора се досети, че просто няма къде да иде. Предишната си стая бе предоставила на Илейн и Алиша, а и нямаше никакво намерение да смущава толкова рано дамите в техните покои. Едва-що се развиделяваше, но вероятно някои от слугите вече бяха станали.
Факлите в коридора бяха изгаснали и през отвърстията на прозорците се процеждаше едва доловима светлина. Стълбището бе все още съвсем тъмно, но Рейна реши да се отправи в тази посока. Подът бе студен, но тя седна на стъпалата и успя да загърне краката си в нощницата. Не й се искаше никак да се появи някой, тъй като не можеше да обясни причините за странното си поведение.
Постепенно дишането й се успокои, но й бе нужно малко повече време, докато подреди и мислите в главата си. После положи глава на коленете и простена.
Не, не може да е сторила тази глупост Исусе Христе, дай ми знак, че не съм сторила, не съм казала нищо подобно.
И тъй като Божият глас не се обади, Рейна простена наново. Ранулф сигурно си мислеше, че се е оженил за слабоумна — май точно така си и беше. Сигурно съм полудяла, мина й през ума. Предния ден може би имаше някакво основание да му направи сцена, или поне си мислеше така, но за днешната глупост просто нямаше извинение. Ще рече, че една нищо и никаква котка се е оказала достатъчно интелигентна и е разпалила война помежду им. Тя самата нямаше да повярва в способностите на лейди Ела, ако не бе забелязала специфичния интригантски стил на животното. Исусе Христе, ето, пак си търси някакви глупашки извинения. Та кой разумен човек ще повярва, че една котка може да притежава чисто човешки черти.