Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Работата е там, че в това момиче тя позна цветопродавачката, която й подаде букета — намеси се Моран в разговора.
— Заради този букет без малко да обезглавят и мен — рече Морис.
— О, да, научихме за това, драги Морис — рече Димер. — Много се изплашихме за вас. Но Моран присъства на заседанието на съда и не се забави да дойде да ни каже, че са ви освободили.
— Пшт! — спря го Моран. — Тихо! Струва ми се, че тя пак говори нещо.
— Приказва нещо съвсем несвързано — каза Димер.
— Морис! — прошепна Женевиев. — Ще убият Морис! Спаси го, Рицарю, спаси го!
След тези думи последва продължителна тишина.
Мозъкът на Морис бе пронизан от подозрение. Но той бе тъй разтърсен от мъките на Женевиев, че бързо го забрави, без да разтълкува съмнението си.
— Не викахте ли лекар? — попита Морис.
— О, не, няма нужда — отвърна Димер. — Освен че бълнува, на нея нищо друго й няма.
При тези думи той така силно стисна ръката на жена си, че тя веднага дойде в съзнание и като изписка, отвори очи.
— Ах — въздъхна тя. — Ето ви всички, и Морис е заедно с вас! О, колко съм щастлива, колко съм щастлива, че ви виждам, приятелю! Да знаете, аз…
Тя се поправи веднага:
— Да знаете колко се измъчвах през тези два дни…
— Да, да — рече Морис, — ето ни всичките. Успокойте се, недейте така да се страхувате. Но има едно име, което не бива да произнасяте, тъй като в днешно време то никак не минава за свято…
— Кое име? — попита Женевиев.
— Рицарят на Мезон-Руж.
— Нима съм го произнесла? — уплашено попита Женевиев. — Нима аз съм произнесла името на Рицаря на Мезон-Руж?
— Дори съвсем ясно го произнесе — отвърна Димер, усмихнат пресилено. — Но вие разбирате, Морис, че в това няма нищо странно. Всички казват, че Рицарят на Мезон-Руж бил съучастник в заговора на Елоиз Тизон и че той дори предвождал хората, които се опитаха да отърват осъдената.
— Не казвам, че има нещо странно — рече Морис. — Казвам само, че той би направил по-добре, ако много-много не се мярка… насам.
— Как да не се мярка? — попита Димер.
— Комуната го търси вдън земя — обясни Морис. — Ако поетите имат извънредно остър нюх.
— Да го хванат, да го хванат — намеси се Моран. — Да го хванат, преди да е предприел нещо ново…
Морис не разбра лицемерието в думите на Моран.
— Дори да предприеме нещо ново — рече Морис, — то вече няма да бъде нужно на кралицата.
— Защо? — втренчено го погледна Моран.
— Кралицата е преместена на по-сигурно място — рече Морис.
— Къде? — полюбопитства Моран.
— В Консиержери — отвърна Морис. — Прехвърлили са я там миналата вечер.
Димер, Женевиев и Моран ахнаха едновременно. Морис го взе за обикновено възклицание.
— И така — продължи той, — сами разбирате, че Рицарят трябва да се прости с всичките си планове за кралицата. Консиержери не е Тампъл.
Димер и Моран се спогледаха, което Морис въобще не успя да забележи.
— О, Боже мой — възкликна Морис, — на госпожа Димер отново й стана лошо!
— Женевиев — рече на жена си Димер, — ти трябва да си легнеш, сама виждаш, че не ти е добре!
Морис се досети, че тези думи по-скоро бяха предназначени за него, целуна ръка на Женевиев и си тръгна.
Моран го придружи до края на улицата.
Тук той се раздели с Морис и отиде да каже нещо на някакъв слуга, който тъкмо водеше за юздата оседлан кон.
Морис бе тъй зает с мислите си, че нито попита Моран кой е този човек, нито пък какво прави той на това място с този кон.
Мина по улица Фосе Сен Виктор и стигна до крайбрежната.
„Странна работа — казваше си по пътя Морис, — умът ми ли взе да отслабва, нещата край мен ли станаха толкова сложни — не знам, но всичко ми изглежда увеличено, сякаш гледам през лупа!“
Той обърна чело да го облъхне вечерният вятър и се облегна на железния парапет на моста.
XXVIII
С глава, обронена на железния парапет, той гледаше с меланхоличен поглед как тече водата. По някое време чу, че се приближават хора, по стъпките му се стори, че е патрул.
Морис се обърна. Рота от националната гвардия идваше право към него. В мрака Морис с мъка видя, че сякаш Лорен беше начело на ротата.
Наистина беше Лорен. Щом видя Морис, се завтече насреща му с отворени обятия.
— Ето че те открих най-сетне — рече той. — Дяволите да го вземат, ти изобщо си неоткриваем!
Но като срещна приятел тъй верен, щастието ми добива ново лице…
— Този път няма как да ми се разсърдиш — продължи Лорен стихоплетецът. — Тези стихове са от Расин, не са мои…
— Какво търсиш тук с този патрул? — попита Морис, който беше започнал да се безпокои от всичко наоколо.