Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Как примиряваш своите способности — всъщност, хайде да не се изразяваме твърде изтънчено, — насладата си — при перспективата да убиеш някого, за да защитиш мен?
— Законът на Зерот.
— Хммм… — Той издекламира: — Човечеството като цяло стои над съдбата на отделния човек.
— Наистина ме боли — Първият закон се намесва…
— Значи модифицираният Първи закон сега гласи: „Роботът не бива да причинява вреда на човешко същество или с бездействието си да позволи да му бъде причинена вреда, освен ако това не нарушава Закона на Зерот за роботиката“?
— Точно така.
— Това е друга игра, която играеш. С много строги правила.
— По-голяма игра.
— А психоисторията е потенциален нов комплект планове за игри?
— Един вид — гласът й стана по-мек и тя го прегърна. — Не се мъчи толкова. Имаме си личен рай.
— Но проклетите игри не свършват и не свършват.
— Така трябва.
Той я целуна с копнеж, но нещо вътре в него вреше и се въртеше — механизъм, бръмчащ безплодно сред мрака.
8.
На другата сутрин Юго чакаше в офиса.
— Какво ще правиш?! — попита той със зачервено лице и опулени очи.
— Ъ-ъ… с какво?
— Новините! Бранителите са щурмували Бастиона.
— Хммм… о…
Хари смътно си спомняше, че някаква далитска фракция беше разиграла малък бунт и се бе окопала на някакъв редут. Преговорите се бяха проточили. Да, и Юго на няколко пъти му го беше казвал.
— Това си е местен транториански проблем, нали?
— Ние го задържахме такъв! — ръцете на Юго пърхаха в сложни жестове като трескаво подхвърчащи птици. — После дойдоха Бранителите. Без никакво предупреждение. Над четиристотин убити. Разкъсани от взривове — бластерите до дупка и никакво предупреждение.
— Смайващо — заяви Хари, както се надяваше, със съчувствен тон.
Всъщност не го беше грижа и микрограм дори за никоя от двете страни в спора, пък и без това не познаваше аргументите. Никога не му беше пукало за всекидневните вихри в света, които възбуждаха ума, без да го учат на нищо. Целият смисъл на психоисторията, която се дължеше както на аналитичните му способности, така и на самата му личност, беше да се изучава климатът и да не се обръща внимание на времето.
— Нищо ли не можеш да направиш?!
— Какво?
— Протестирай пред императора.
— Изобщо няма да ми обърне внимание. Проблемът си е транториански и…
— Това е обида и за тебе!
— Не може да бъде. — И, за да не изглежда съвсем встрани от нещата, додаде: — Умишлено се държах настрана от този проблем…
— Но това е дело на Ламурк!
Това го стресна.
— Какво?! Ламурк няма власт на Трантор. Той е императорски регент.
— Хайде бе, Хари, никой вече не вярва в тия вехти приказки за разделението на властта! Те отдавна не са верни.
„Така ли?“ — едва не възкликна Хари, но тъкмо навреме осъзна, че Юго беше прав. Той просто не бе отчел влиянията на дългата и бавна ерозия в имперските структури. Те влизаха като фактори от дясната страна на уравненията, но никога не бе мислил за упадъка като за нещо твърдо, което съществуваше тук.
— Значи според теб това е ход за придобиване на влияние във Висшия съвет?
— Трябва да е така — изфуча Юго. — Тия регенти никак не обичат да им се навъртат неуправляеми хора. Искат Трантор да си е чистичък и спретнат, дори и хората да бъдат стъпквани.
— Пак ли проблемът с представянето? — опита се да налучка Хари.
— Точно така, да му се не види! Имаме далити из целия сектор Мъсъл Шоулс! Но можем ли да имаме представител? По дяволите, не! Трябва да просим и да се молим…
— Ще… ще направя каквото мога — Хари вдигна ръце, за да прекъсне тирадата му. — Императорът ще оправи работата.
От преки наблюдения Хари знаеше, че императорът няма да направи нищо подобно. На него не му пукаше как се управлява Трантор, щом от двореца не се виждаха горящи квартали. „Аз съм император на галактика, не на град“ — често казваше той.
Юго си тръгна. Звънецът на бюрото му иззвъня.
— Капитанът от специалните императорски войски иска да ви види, сър.
— Казах им да останат навън.
— Моли да го приемете, носи съобщение.
Хари въздъхна. Днес имаше намерение да отхвърли известно количество мислене…
Капитанът влезе с вдървена походка и отказа предложения му стол.
— Тук съм, за да ви поднеса с уважение препоръките на Специалния съвет, господин академик.
— Едно писмо е достатъчно. Всъщност точно това направете — изпратете ми бележка. Имам си ра…
— Сър, с цялото ми уважение към вас, длъжен съм да го обсъдим.
Хари потъна в креслото си и му махна примирително. Мъжът изглеждаше притеснен, когато все така вдървено заяви: