Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Съветът моли съпругата на господин академика да не го придружава при държавни ангажименти.
— А, значи някой се е поддал на натиска.
— По-нататък се предлага съпругата ви изобщо да не бъде допускана в двореца.
— Какво?! Това ми изглежда крайно.
— Съжалявам, че ви нося подобна вест, сър. Бях там и казах на Съвета, че дамата си имаше основателна причина да се тревожи.
— И да счупи ръката на онзи.
Капитанът почти си позволи да се усмихне.
— Трябва да призная, не съм виждал никой друг да действа така бързо.
„И се чудиш защо, нали?“
— Кой беше този тип?
Капитанът набърчи чело.
— Като че е академик от Спиралата, една степен над вас, сър. Но някои твърдят, че повече си падал политик.
Хари изчака, но мъжът не каза нищо повече, само изглеждаше така, сякаш му се иска.
— С коя фракция е в съюз?
— Може да е онзи Ламурк, сър.
— Някакви улики?
— Никакви, сър.
Хари въздъхна. Политиката не само беше неточен занаят, но и рядко съдържаше някакви надеждни данни.
— Много добре. Съобщението прието.
Капитанът се изнесе бързо, с видимо облекчение. Преди Хари да успее да включи компютъра си, се появи делегация от собствения му факултет. Те се нанизаха вътре тихичко, а порталът пукаше, докато ги проверяваше един по един. Хари усети, че се усмихва. Ако имаше професия, чиято вероятност да произведе убиец беше най-малка, то това трябваше да са матистите.
— Тук сме, за да споделим загрижеността си — заяви официално професор Аангон.
— Говорете — отвърна Хари. Обикновено прилагаше уменията си в общуването и разменяше по някоя любезност; напоследък пренебрегваше работата в университета и крадеше време от бюрократичните тягостни задължения, за да го посвети на уравненията си.
— Първо, слуховете за „теория на историята“ предизвикаха презрение към нашия отдел. Ние…
— Такава теория няма. Само някои дескриптивни анализи.
Откровеното отричане обърка Аангон, но той продължи упорито нататък:
— Ъ-ъ… второ, оплакваме очевидния избор на вашия асистент Юго Амарил за глава на катедрата, в случай че се оттеглите. За по-възрастните преподаватели — много по-възрастни — е обида да ги ръководи по-млад матист с, нека да го кажем, минимално поведение в обществото.
— Което ще рече? — обади се Хари със злобен тон.
— Според нас политиката не трябва да се намесва в академичните решения. Въстанието на далитите, което Амарил подкрепи гласно и което бе потушено само от императорската решителност и действителни въоръжени сили, го прави неподходящ…
— Достатъчно. Трета точка.
— Съществува въпросът за нападение над член на нашата професия.
— Член… о, оня, дето жена ми го…
— Точно така — позор, нямащ равен на себе си, скандал, предизвикан от член на вашето семейство! Това прави положението ви тук уязвимо.
Ако някой бе планирал инцидента, тези тук със сигурност бяха решили и те да припечелят от него.
— Отхвърлям това.
Очите на професор Аангон се превърнаха в кремъци. Останалите нервно пристъпваха от крак на крак и се бяха струпали зад него. Хари не се и съмняваше кой точно от тази групичка иска да бъде следващият председател.
— Според мен вот на недоверие от цялото преподавателско тяло на официално събрание…
— Не ме заплашвайте!
— Просто изтъквам, че докато вниманието ви е насочено другаде…
— Към премиерския пост.
— … надали може да се очаква от вас да изпълнявате задълженията си…
— Прескочете това. За да се проведе официално събрание, председателят трябва да го свика.
Купчинката професори зашумоля, но никой нищичко не каза.
— А аз няма да го свикам.
— Няма да изтраете дълго, без да осъществявате работата, която изисква нашето съгласие — заяви хитро Аангон.
— Знам. Да видим колко ще изкарам.
— Наистина трябва да го премислите. Ние…
— Вън!
— Какво?! Вие не можете да…
— Вън! Махайте се!
Те се махнаха.
9.
Никога не е лесно да се справиш с критиката — особено когато съществува шанс тя да е справедлива.
Встрани от вечните маневри за пост и статут Хари знаеше, че колегите му заслугократи — от академичния потентат до членовете на собствената му катедра с цели легиони помежду им — си имаха дълбоки основания да се противопоставят на онова, което вършеше той.
Бяха подушили психоисторията — мирис, донесен от мълвата. Това само по себе си ги караше да се наежат, изопнати като антени. Не можеха да приемат възможността човечеството да не е способно да контролира собственото си бъдеще, а историята да е резултат на сили, действащи отвъд хоризонта на простосмъртните. Дали вече не надушваха една истина, която Хари бе разбрал след сложно, продължило цели десетилетия изучаване: че Империята беше оцеляла поради по-висшата си метанатура, а не заради доблестните дела на отделни индивиди и дори на светове?