Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
В пет часа сутринта дигнаха котва. Пенкроф хвана рифа на грота и даде курс изток-североизток, така че корабът да плава право към остров Линкълн.
Първия ден пътуването мина спокойно. Пленникът си кротуваше в каютата на носа и понеже е бил моряк, вълнението оказваше над него някакво благоприятно влияние. Спомняше ли си за някогашното си занятие? Във всеки случай той стоеше спокоен, по-скоро изненадан, отколкото угнетен.
На следния ден, 16 октомври, вятърът много се засили и стана по-северен, с други думи, по-неблагоприятен за „Бонадвенчър“, който подскачаше по вълните. Пенкроф скоро беше принуден да се придържа към вятъра и без да споменава за това, започна да се тревожи от състоянието на морето — вълните се разбиваха яростно в носа на кораба му. Ако вятърът не изменеше посоката си, връщането на остров Линкълн щеше положително да му отнеме повече време от пътуването до остров Табор.
Измина още едно денонощие и пак не се виждаше никаква суша. Вятърът стана съвсем противен, а морето ужасно. Трябваше да се маневрира бързо с платната, заливани от вълните, да се държат рифовете и да се сменя курсът с чести лавирания. На 18 през деня една вълна даже заля целия кораб и щеше да отнесе пътниците, ако не се бяха вързали предварително на палубата.
Пенкроф и другарите му много бързаха да се развържат и получиха неочакваната помощ на пленника, който изскочи из входника, сякаш моряшката му природа беше надделяла, разби с един силен удар с лост фалшборта и водата, която заливаше палубата, изтече бързо в морето. После, след като водата изтече, се прибра в каютата си, без да промълви нито дума.
Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт, съвсем смаяни, го оставиха да си гледа работата.
Но положението беше лошо и Пенкроф имаше основание да смята, че се е заблудил в безбрежното море, без да има някаква възможност да се оправи!
Нощта на 18 срещу 19 беше тъмна и студена. Все пак към единадесет часа вятърът стихна, морето се поуспокои, вълните не люшкаха вече толкова много „Бонадвенчър“ и той заплава по-бързо. Всъщност той издържа прекрасно в морето.
Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт и не помислиха да дремнат. Те бдяха неуморно и към два часа сутринта Пенкроф изведнъж скочи:
— Огън! Огън! — ревна той.
И наистина ярък пламък светеше на двадесет мили на североизток. Остров Линкълн се намираше там и огънят, запален навярно от Сайръс Смит, им сочеше пътя.
Пенкроф, който се беше отклонил много на север, смени курса и отправи кораба право към огъня, който блестеше като голяма звезда.
Глава XV
На следния ден, 20 октомври, в седем часа сутринта след четири дни път „Бонадвенчър“ спокойно стигна брега при устието на Благодарност.
Сайръс Смит и Наб, много разтревожени от лошото време и от продължителното отсъствие на другарите си, се бяха изкачили още призори на възвишение Обзор и най-после съгледаха кораба, който беше закъснял толкова много.
— Слава богу! Ето ги! — извика Сайръс Смит.
А Наб от радост започна да играе, да се върти, да пляска с ръце и да вика:
— О, господарю! Господарю!
Пантомима, по-трогателна и от най-трогателното слово!
Като преброи хората, които видя на палубата на „Бонадвенчър“, инженерът най-напред помисли, че Пенкроф не е намерил корабокрушенеца на остров Табор или пък поне, че нещастникът е отказал да напусне острова си и да замени своя затвор с друг затвор.
И наистина Пенкроф, Джедеон Спилет и Хърбърт бяха сами на палубата на „Бонадвенчър“.
Когато корабът пристигна, инженерът и Наб го чакаха на брега и преди още пътниците да скочат на пясъка, Сайръс Смит им каза:
— Много ни разтревожи вашето закъснение, приятели! Да не ви се е случило някое нещастие?
— Не — отвърна Джедеон Спилет. — Напротив, всичко мина благополучно. Ще ви разкажем всичко.
— Все пак — продължи инженерът — усилията ви са излезли безплодни. Пак сте трима, както бяхте!
— Извинете, господин Сайръс — обади се морякът. — Четирима сме!
— Намерихте ли корабокрушенеца?
— Да.
— Жив ли?
— Да.
— Къде е той? Кой е той?
— Той е — отвърна дописникът, — или по-скоро, той е бил човек. Само това можем да ви кажем, драги Сайръс!
Инженерът веднага бе осведомен за всичко, което се беше случило по време на пътуването. Разказаха му при какви условия бяха направили издирванията, как единствената къщурка на островчето отдавна била запустяла, как накрая бяха уловили корабокрушенеца, който, изглежда, не принадлежеше вече към човешкия род.