Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Къде са всички хора? — попита Джеръми.
— Какво? — Стрейндж се огледа и видя две момиченца да надничат през прозореца на близката къща. — Ето там.
— Не, сър. Това са деца. Аз говорех за възрастните. Не виждам никого.
Това беше самата истина: не се виждаха възрастни хора. Наблизо подтичваха пилета, върху купчина слама на една стара каруца лежеше котка, в полето пасяха коне, но хора нямаше. Още щом Стрейндж и Джеръми Джоунс излязоха от селото, причината за това необичайно състояние на нещата веднага се изясни. На стотина ярда от последната къща край един замръзнал жив плет се беше събрала тълпа. Хората бяха въоръжени с каквото им попадне — брадви, сърпове, тояги и пушки. Те представляваха причудлива гледка — едновременно зловеща и малко смешна. Страничен наблюдател би си помислил, че селото се е вдигнало на война срещу голите храсти и трънаци. Ниското зимно слънце огряваше селяните и къпеше в позлата дрехите, оръжията и необяснимо напрегнатите им лица. Зад тях се точеха дълги синкави сенки. Те бяха потънали в мълчание и когато някой помръднеше, движенията му бяха много предпазливи, сякаш се мъчеше да не вдига шум.
Докато минаваха покрай тях, Стрейндж и Джеръми се надигнаха в седлата и източиха вратове да видят къде се взират селяните.
— Чудна работа! — възкликна Джеръми, когато се отдалечиха. — Там нямаше нищо!
— Не — отвърна Стрейндж, — имаше човек. Не се учудвам, че не сте го видели. И аз отначало го взех за храст, но със сигурност беше човек — побелял, измършавял, похабен от годините, заприличал на храст, но все пак човек.
Пътят минаваше през тъмна зимна гора. Гледката бе събудила любопитството на Джеръми Джоунс и той се чудеше какъв е бил този човек и какво са искали селяните от него. Стрейндж отговори веднъж-дваж на въпросите му, но скоро се унесе в мисли за мис Удхоуп.
„Най-добре да избягвам разговори за промените, които ще настъпят след смъртта на баща ми — мислеше той. — Прекалено опасно е. Ще заговоря на леки, незначителни теми, като например приключенията по пътя. Кое от нещата, които видяхме, би й се сторило интересно?“
Стрейндж вдигна глава. Наоколо се издигаха тъмни влажни дървета. „Все трябва да има нещо.“ Той си спомни една вятърна мелница, която бе видял край Хиърфорд — за едно от крилата й се беше закачила детска червена пелерина. Докато крилата се въртяха, пелерината ту се влачеше в кишата и калта, ту политаше във въздуха, развявайки се като ален флаг. „Прилича на някаква алегория. После мога да й разкажа за празното село, за децата, които надничаха иззад пердетата на прозореца — едното държеше в ръка кукла, а другото — дървено конче. После ще й кажа за смълчаната тълпа, въоръжена с брадви, сърпове и пушки, и за човека зад плета.“
„О, бедният човек! — несъмнено ще възкликне тя. — Какво стана с него?“ „Не знам“ — ще отвърне Стрейндж. „Но вие сте спрели да му помогнете, нали?“ — ще попита тя. „Не“ — ще каже той. „О!“ — ще възкликне тя…
— Спри! — извика Стрейндж и дръпна юздите на коня си. — Не може така! Трябва да се върнем. Мисълта за човека зад плета не ми дава мира.
— О! — възкликна Джеръми Джоунс с видимо облекчение. — Много се радвам да го чуя, сър. И аз все за това си мисля.
— Не си се сетил да вземеш чифт пистолети, нали? — попита Стрейндж.
— Не, сър.
— П-по… — започна той и се сепна, защото мис Удхоуп не одобряваше ругатните. — А нож? Или нещо подобно?
— Не, сър, нищо. Но не се тревожете — Джеръми скочи от коня си и тръгна към храстите. — Ще направя тояги от тези клони. Ще свършат почти същата работа като чифт пистолети.
Той видя наръч здрави клони, които някой беше отсякъл от близките дървета и бе захвърлил на земята. Вдигна един от тях и го подаде на Стрейндж. Той не беше точно тояга, по-скоро дебел клон, от който стърчаха неокастрени вейки.
— Е — колебливо каза Стрейндж, — все е по-добре от нищо.
Джеръми се въоръжи с друг клон и двамата потеглиха обратно към селото и мълчаливата тълпа.
— Хей, ти! — провикна се Стрейндж, обръщайки се към мъж в овчарски кожух, омотан в няколко шала и с широкопола шапка на главата, и размаха тоягата по начин, който се надяваше да изглежда заплашителен. — Какво…?
Няколко мъже от тълпата едновременно се обърнаха и долепиха пръсти до устните си.
Един от селяните се приближи към конниците. Той беше по-добре облечен от първия, към когото Стрейндж се бе обърнал — в дебело кафяво палто. Допря пръсти до шапката си и много тихо каза: