Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Стрейндж — обади се Хенри Удхоуп, — откъде изнамери тези глупости?

— От човека край плета. Хенри, не ме слушаш.

— И как ти се стори, почтен човек ли беше?

— Почтен? Не, не бих казал. По-скоро ми се стори премръзнал. Да, „премръзнал“ е подходяща дума за него, а също и „гладен“.

— И колко плати за тези заклинания?

— Хенри! — възкликна Арабела. — Не чу ли как мистър Стрейндж току-що обясни, че ги е купил с благотворителни цели?

Стрейндж разсеяно чертаеше кръгове по повърхността на огледалото и ги разделяше на четвъртини. Арабела, която седеше до него, внезапно подскочи от изненада. Стрейндж погледна надолу.

— Всемогъщи Боже! — изкрещя той.

В огледалото се виждаше стая, но не гостната на семейство Редмънд. Беше по-малка стая, обзаведена добре, без излишна екстравагантност. Таванът, който бе доста висок, създаваше впечатлението, че тази стая се намира в голяма и може би богата къща. Имаше лавици, пълни с книги, други книги лежаха по масите. В камината гореше хубав огън, на бюрото имаше запалени свещи. Там седеше човек, погълнат от работа. Беше към петдесетгодишен, облечен съвсем просто, в сиво сако, тих, незабележим човек със старомодна перука на главата. На бюрото му лежаха разгърнати книги и той ту се зачиташе в една, ту записваше нещо в друга.

— Мисис Редмънд! Хенри! — извика Арабела. — Бързо елате! Вижте какво направи мистър Стрейндж!

— Но кой, за Бога, е този човек? — попита Стрейндж озадачен.

Той вдигна огледалото и надникна под него явно с мисълта, че там ще открие дребничък джентълмен в сиво сако, готов да отговори на въпросите му. Когато отново постави огледалото на масата, другата стая и човекът в нея все още бяха там. Присъстващите не чуваха и звук от загадъчната стая, но пламъците танцуваха в камината, а очилата на носа на мъжа проблясваха на светлината и той обръщаше глава ту към една книга, ту към друга.

— Защо този човек е ваш враг? — попита Арабела.

— Нямам и най-малка представа.

— Може би му дължите пари? — предположи мистър Редмънд.

— Не мисля.

— Може да е банкер. Мястото прилича малко на кабинет в банка — каза Арабела.

Стрейндж избухна в смях.

— Е, Хенри, престани да се мръщиш. Ако наистина съм магьосник, то аз съм много различен от останалите. Другите магьосници призовават духове на феи и на отдавна умрели крале. Аз току-що призовах духа на банкер.