Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Но макар че Джонатан Стрейндж от месеци открито преследваше младата дама, годежът, който всички очакваха, не се състоя. Не защото дамата не го обичаше — той беше убеден в чувствата й, — но понякога изглеждаше така, сякаш тя се бе влюбила в мистър Стрейндж с едничката цел да се кара с него. Той не можеше да си го обясни. Мислеше, че е задоволил всички желания на дамата в посока към подобряване на поведението си. Беше свел почти до минимум играта на карти и на други видове комар, а и пиеше съвсем малко — не повече от бутилка на ден. Беше й казал, че няма нищо против да ходи по-често на църква, ако това ще й достави удоволствие — да речем, веднъж седмично или дори два пъти, ако тя настоява, — но дамата отвърна, че предпочита да остави тези въпроси на собствената му съвест, че подобен род неща не могат да се диктуват от друг човек. Джонатан Стрейндж знаеше, че избраницата му не одобрява честите му разходки до Бат, Брайтън, Уеймът и Челтънхам, и я увери, че няма причини да се чувства застрашена от жените, които посещават подобни места — несъмнено те са очарователни, но не представляват интерес за него. Тя каза, че не това я тревожи. Всъщност дори не се е замисляла за това. Просто й се иска той да намери по-добър начин за прекарване на времето си. Не че иска да го поучава, а и самата тя обожава развлеченията, но постоянен низ от развлечения… Наистина това ли иска мистър Стрейндж от живота? Нима се чувства щастлив?

Той й каза, че е напълно съгласен с нея и през последните години постоянно е правил планове да се захване с някаква професия или да се посвети на учение. Плановете сами по себе си са били отлични. Мислил е да намери непризнат поет и да стане негов покровител, да учи право, да събира фосили по брега на Лайм Реджис, да купи чугунолеярна и да изучи занаята, да разпита един приятел за новите методи, използвани в земеделието, да учи теология и да довърши четенето на една много интересна книга по инженерство, която ясно си спомня, че е оставил на малка масичка в далечния ъгъл на бащината си библиотека преди две-три години. Но пред всички тези планове изникваше някое непреодолимо препятствие. Непризнати поети се намираха далеч по-трудно, отколкото Джонатан Стрейндж си беше представял38; книгите по право бяха скучни, той не можеше да си спомни името на приятеля, който разбираше от земеделие, а в деня, когато се канеше да тръгне за Лайм Реджис, валеше силен дъжд.

И така нататък, и така нататък. Джонатан Стрейндж каза на младата дама, че искрено съжалява за това, че още преди години не е постъпил във флота. Нищо на света не би му подхождало повече! Но баща му никога не би се съгласил да го пусне, а сега той беше вече на двадесет и осем. Вече беше твърде късно за кариера във флота.

Името на тази необичайно взискателна млада дама беше Арабела Удхоуп, дъщеря на помощник енорийския свещеник в църквата „Сейнт Суитин“ в Клънбъри39. По времето, когато почина Лорънс Стрейндж, тя беше на продължително гостуване у приятели в Глостършир Вилидж, където брат й служеше като помощник на енорийския свещеник. Съболезнователното й писмо пристигна в дома на Стрейндж сутринта преди погребението. В него се изразяваха обичайните чувства на съболезнование за загубата, примесени с разбиране за множеството недостатъци на мистър Стрейндж-старши като родител. Но имаше и още нещо. Тя беше загрижена за Джонатан Стрейндж и съжаляваше, че не може да дойде в Шропшир. Не искаше да го оставя сам, без приятели, в такъв момент.