Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Ето — започна той с още по-загадъчен и внушителен вид, — тук имам някои заклинания, които… Не, не! Не мога да ти ги дам! (Стрейндж тъкмо бе протегнал ръка да ги вземе). — Те са изключително ценни. Преживял съм дълги мъчения и съм преминал през големи изпитания, за да се сдобия с тях.
— Колко? — попита Стрейндж.
— Седем шилинга и шест пенса — каза Винкулус.
— Добре.
— Нали не мислите да му дадете пари, сър? — намеси се Джеръми Джоунс.
— Ако с това ще го накарам да млъкне — да.
Междувременно тълпата започваше да гледа Стрейндж и Джеръми Джоунс доста недружелюбно. Тяхната поява повече или по-малко съвпадаше със събуждането на Винкулус и селяните се чудеха дали двамата конници не са дошли от сънищата на магьосника. Те започнаха да се обвиняват помежду си за събуждането на Винкулус и точно когато бяха на път да се сбият, пристигна човек с вид на чиновник и внушителна шапка, който уведоми Винкулус, че се налага да го прибере в приют за просия. Магьосникът отвърна, че няма да тръгне с него, тъй като не е просяк — има седем шилинга и шест пенса! И той най-безцеремонно размаха парите под носа на чиновника. Тъкмо когато свадата изглеждаше неминуема, в Монк Гретън отново се възцари спокойствие, предизвикано от простия факт, че Винкулус се обърна и тръгна по пътя в едната посока, а Стрейндж и Джеръми Джоунс препуснаха в другата.
Към пет часа двамата конници пристигнаха в странноприемницата на село С. близо до Глостър. Стрейндж вече хранеше толкова слаба надежда, че срещата му с мис Удхоуп ще доведе до друго, освен до нещастие и за двамата, че реши да я отложи за сутринта. Той поръча обилна вечеря и се настани в удобен стол край огнището с вестник в ръце. Но скоро откри, че уютът и спокойствието не могат да заменят компанията на мис Удхоуп, затова отмени поръчката и потегли право към дома на мистър и мисис Редмънд, за да стане нещастен колкото може по-скоро. Там завари само дамите — мисис Редмънд и мис Удхоуп.
Влюбените рядко са сред най-разумните хора на света, така че читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че размислите на Стрейндж за мис Удхоуп съставят крайно неточен портрет на тази дама. Макар въображаемите му разговори с нея да дават представа за възгледите й, те дори не загатват за поведението и маниерите й. Тя нямаше навика да спори с хора, наскоро изгубили близък, настоявайки пред тях да строят училища и старопиталища, нито да се заяжда за всяка тяхна дума. Мис Удхоуп не беше толкова безсърдечна.
Тя посрещна Джонатан Стрейндж по начин, доста различен от този на опърничавата дама от въображението му. Вместо да поиска той тутакси да поправи всички злини, сторени от баща му, мис Удхоуп се отнесе с особена нежност към него и видимо се зарадва да го види.
Тя беше около двадесет и две годишна. В покой лицето й притежаваше само умерена миловидност. Нито в него, нито във фигурата й имаше нещо забележително, но оживено от разговор или смях, това лице напълно се преобразяваше. Мис Удхоуп беше енергична, остроумна и имаше слабост към шегите. Винаги с готовност се усмихваше, а тъй като усмивката е украшението, което най-много приляга на една млада дама, се случваше понякога да засенчи жени, признати красавици, в поне три графства.
Приятелката й мисис Редмънд бе мила кротка дама на четиридесет и пет. Тя не беше богата, не бе пътувала много, нито бе особено умна. При други обстоятелства мисис Редмънд много би се колебала какво да си каже със светски джентълмен като Джонатан Стрейндж, но за щастие баща му тъкмо беше починал и това им даваше тема за разговор.
— Смея да предположа, че сега сте твърде зает, мистър Стрейндж — каза тя. — Помня, че когато моят баща почина, имаше куп неща за вършене. В завещанието си беше оставил много заръки към наследниците. У дома имаше кани от китайски порцелан, които стояха на полицата в кухнята. Баща ми искаше да раздам по една на всеки от старите ни прислужници. Но описанията на тези кани в завещанието му бяха много объркани и никой не можеше да разбере коя кана на кого е завещал. Слугите се скараха — всички искаха жълтата кана с розичките. О, мислех, че никога няма да се оправя с това. Баща ви много заръки ли остави, мистър Стрейндж?
— Не, мадам. Нито една. Той мразеше всички.
— Ах, колко жалко, нали? И какво ще правите сега?
— Какво ще правя ли? — попита Стрейндж. — Мис Удхоуп казва, че горкият ви баща е купувал и продавал разни неща.
И вие ли ще правите същото?