Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Джеър реши да се намеси и стана:
— Слантър, какво…?
— Момент, Омсфорд — прекъсна го рязко Форейкър и отново обърна гневното си лице към Слантър. — Гноме, на теб ти вярвам повече, отколкото на тези муелрети. Но ако този може да ни помогне, не виждам защо да не се възползваме от услугите му. И без друго задачата ни е прекалено трудна. Ако установим, че той лъже… е, добре де знаем какво можем да направим. Слантър се загледа мълчаливо в масата, постоя известно време прав, после пак седна:
— Направо си губим времето. Върви без мен. Сам прецени дали казва истината, Форейкър.
Джуджето сви рамене:
— Мислех, че е за твое добро да те държим под ключ. Сигурно ти е дошло до гуша от всичко това. — Замълча. Мрачните очи на гнома се вдигнаха и го погледнаха. — Освен това аз не мога да преценя дали муелретът казва истината или не. Единственият, който може да ни помогне, си ти.
Настъпи мълчание. Слантър продължи да гледа втренчено Форейкър:
— Къде е този муелрет сега? — попита накрая той.
— В склад, превърнат в негова килия. — отговори Форейкър. — Изобщо не излиза, дори не се разхожда. Не понася въздуха и светлината.
— Проклет дявол! — измърмори гномът. После въздъхна. — Е, добре. Да тръгваме — ти и аз.
— И тези двамата, ако искат — Форейкър посочи към Джеър и Еден.
— Аз идвам — каза младежът от Вейл без никакво колебание.
— И аз — обади се Принцът на елфите.
Форейкър стана и кимна с глава:
— Още сега ще ви заведа при него.
ГЛАВА 20
Напуснаха градината с терасата и тръгнаха към шлюзите и бентовете на Капаал. Бързо се скриха в мрака и се заспускаха по стълби и коридори, които се виеха дълбоко в камък и дърво. Сенките се събираха около замазани петна от светлина, отразена от пламъците на окачените на железни куки газени лампи. Въздухът в огромната скала на бента беше спарен и влажен. В царящата в по-ниските равнища тишина долиташе далечния плясък на течащите през шлюзите води и тихото поскърцване на колела и лостове. Колкото по-надолу слизаха четиримата и колкото повече затворени врати отминаваха, толкова повече у тях се засилваше усещането, че някъде там долу се крие затворен в клетка звяр, който чака освобождението си.
На тези нива не срещнаха много джуджета. Обитатели на гората, принудени по време на Великите войни да се окопаят в земята, за да оцелеят, те отдавна се бяха измъкнали от подземния си затвор. Отново бяха познали слънчевата светлина и се бяха заклели никога вече да не се връщат там долу. Джуджетата изпитваха отвращение към тъмнината и затворените пространства и трудно ги понасяха. Шлюзите и бентовете на Капаал бяха необходими за съществуванието им, жизнено важни за регулирането на водите на Сребърната река, по която пътуваха на запад към родината си. Затова и правеха тази саможертва, но не за дълго и я правеха само тогава, когато беше наложително. След кратките смени за наблюдение на механизмите, които бяха създали за целите си, те бързо отново се връщаха в света на светлината и въздуха над земята.
Ето защо по лицата на малкото джуджета, които четиримата спътници срещнаха на по-долните нива, беше изписана твърдостта на стоици. Те изобщо не прикриваха нестихващата си ненавист към най-омразното им задължение.
У Елб Форейкър също се забелязваше следа от тази неприязън, макар че я понасяше мъжествено. Лицето му беше сурово и мрачно, а набитото му тяло изправено и решително, докато водеше спътниците си към складовото помещение, което беше още по-надолу. Пътьом разказа на Джеър и Еден Елеседил историята на муелретите.
Порода троли, поясни той. Тролите оцелели във Великите войни, които отприщили ужасни енергии с опасни за земята последици. Видоизменили се. Превърнали се в мутанти на мъжете и жените, които навремето били. Формата им се променила. Кожата и вътрешните им органи се приспособили към отвратителните условия, появили се в резултат на Великите войни върху почти цялата повърхност на земята. Тролите от Северната земя оцелели в планините. Станали огромни и неимоверно яки. Постепенно кожата им загрубяла и накрая заприличала на грапава кора на дърво. Муелретите обаче били потомци на хора, опитали се да оцелеят в горите, които след Великите войни се превърнали в блата с отровена вода и мъртва растителност. Те придобили характерните черти на същества, за които оцеляването в блатисти местности се превърнало в нещо естествено и постепенно заприличали на влечуги. Слантър беше много прав, като ги нарече гущери. Сега те наистина приличат на гущери — кожата, която навремето са имали, е покрита с люспи, ръцете и краката им са се скъсили и завършват с криви животински нокти, а телата им са станали гъвкави като тялото на змия.