Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Можеше и по-рано да ме събудиш… — вметна Джеър.
— Така си мислиш! — избухна Слантър. — Отгде да знам какво ти е? Можеше да бъде какво ли не! Трябваше да те оставя да си почиваш, за да не ми тежи после на съвестта! Не можех да рискувам, нали така? Иначе този проклет дявол — Майсторът на бойните изкуства щеше да ме изяде с парцалите!
Джеър неволно се усмихна:
— Хайде, успокой се, моля те.
Гномът стисна зъби:
— Ще се успокоя, когато най-после станеш от този креват и се облечеш! От другата страна на вратата има пазач, който ме държи затворен в тази стая! Но когато види, че си буден, може би ще успеем да го склоним да ни пусне навън! Тогава ще можеш да се наслаждаваш на воля на живота! Хайде, обличай се!
Джеър сви рамене, стана и се облече. Троснатият тон на Слантър го изненада, но му беше приятно, нищо че в момента ругатните му се ограничаваха в тирада срещу младежа от Вейл.
Гномът отново се държеше естествено, възвърнал беше словоохотливостта си от първата вечер, след като беше пленил Джеър. Отново беше станал мъжът, който му беше допаднал. Не можеше да разбере защо той беше решил да излезе от черупката си, но се радваше, че пред него стоеше предишният Слантър.
— Съжалявам, че си бил заключен тук заради мен — осмели се най-после да проговори Джеър.
— Така трябваше да бъде — изръмжа другият. — Оставиха ме тук да се грижа за теб. Сигурно са си помислили, че от мен става добра бавачка на деца или нещо подобно.
Джеър се ухили:
— И са били прави.
Гномът направи такава свирепа физиономия, че Джеър бързо се обърна със застинало като маска лице. Вътрешно се усмихваше под мустак, докато търсеше ботушите си. Внезапно се сети за Кристала на виденията и за Сребърния прах. Докато се обличаше не беше ги видял. Не ги беше усетил в джобовете си. Прокара ръце през дрехите си. Пак нищо! Заопипва като обезумял леглото, спалното бельо, всичко, което му попадаше пред погледа. Кристалът на виденията и Сребърният прах ги нямаше. Спомни си предишната нощ и дългото падане към Силидълън. Ами ако ги е загубил в езерото?
— Търсиш ли нещо?
Джеър се стресна. В гласа на Слантър прозвуча фалшива загриженост. Младежът се обърна:
— Слантър, какво си направил с…?
— Аз ли? — бързо го прекъсна другият. На лукавото му лице беше изписана престорена невинност. — Твоята предана бавачка?
Сега беше ред на гнома да се нахили:
— Ама че забавно. Повярвай ми, адски е забавно. Само че си имам по-добри занимания. Ако търсиш торбичката и Кристала, те са в Майстора на бойните изкуства. Той ги взе миналата нощ, когато те доведоха тук. Никога не би ми ги поверил естествено.
Доволен скръсти ръце на гърдите си:
— Хайде, дай да сложим най-после край на всичко това. Или може би искаш да те облека?
Джеър се изчерви, дооблече се, без да каже дума, застана до дървената врата и почука. Когато тя се отвори, той заяви на джуджето пазач, че биха искали да излязат. Пазачът се намръщи, каза им да почакат, погледна подозрително Слантър и пак затвори плътно вратата.
Липсата на каквото и да е сражение все повече разпалваше любопитството им. Нетърпеливи бяха да узнаят какво става. Наложи им се обаче да чакат цял час, докато вратата се отвори пак и най-после пазачът им каза да го последват. Тръгнаха по коридор без прозорци, който минаваше край много врати, подобни на тази, през която бяха излезли, изкачиха множество стълби и се озоваха на укрепленията над мрачните води на Силидълън. От водите на езерото полъхна вятър и ги обсипа с леки пръски. Въздухът беше хладен и неприятен. И тук беше тихо, напрегнато от очакване. Денят беше мъглив, небето покрито с ниски купести облаци, които се простираха между върховете, ограждащи шлюзите и бентовете. Джуджета часови охраняваха стените и се взираха напрегнато в мъглата. Нямаше признаци от гномски армии, освен далечното проблясване на огньовете, червени петънца в сивия сумрак.
Джуджето ги поведе надолу по укрепленията. Стигнаха до широк двор, който опасваше центъра на високия бент, там където високите стени отделяха Силидълън. На север и на юг от мястото, през което вървяха, в оловно сивото небе се извисяваха кулите и парапетите на крепостта на джуджетата. Мъглата придаваше на цитаделата неестествен, призрачен вид, обгръщаше я в полусветлина и сивкав здрач. Човек оставаше с впечатлението, че е някакво съновидение, което всеки момент можеше да изчезне със събуждането. Тук нямаше почти никакви джуджета и дворът беше безлюден. В камъка на равни интервали бяха издълбани тесни стълби — черни тунели, които според Джеър водеха в по-вътрешните части на шлюзите отдолу. Почти бяха прекосили празния двор, когато неочаквано чуха вик и подскочиха. Обърнаха се и видяха Еден Елеседил, който тичаше към тях. Широко усмихнат, с превързани рамо и ръка, той се доближи до Джеър и протегна здравата си ръка за поздрав.