През дивия Кюрдистан

На бея не му и хрумна, че в пояса си има подобно оръжие, с което може да се защити.

— Ще го махна едва когато и пазачите се махнат. Селим ага, отстрани ги!

Селим ага на часа изпълни заповедта ми:

— Омитайте се и да ви няма! — заповяда им той.

Арнаутите се изкачиха възможно най-бързо по стълбата.

— Така, тогава и аз ще прибера оръжието си. А сега чуй, мютеселим! Какъв позор си навлече! Лукавството ти не успя. Насилието ти не послужи за нищо и сега стоиш пред мен като някой мискин гюнахкияр[31], който трябва да моли за милост. Защо искаше да ме затвориш?

— Защото исках да претърся къщата ти.

— Какво пречеше и аз да бъда там?

— Щеше да се съпротивляваш.

— Аха, значи се страхуваш от мен? Приятно ми е да го чуя. И ти мислиш, че останалите нямаше да се защитават?

— Ти си най-опасният. От тях нямаше да се страхуваме.

— Мютеселим, лъжеш се. Аз съм най-добродушният от тях. Моят Хаджи Халеф Омар е герой, Хаджи Линдси бей е истински кръволок, а третият, когото още не си видял, превъзхожда и двамата. Не би се измъкнал жив от тях. Колко дълго мислиш, че щях да остана в тази дупка?

— Дотогава, докато ми е угодно.

— Смяташ ли? Щях да прострелям резето или куките на вратата и само за минута-две щях да бъда там, където съм сега. И още при първия изстрел моите хора щяха да знаят, че съм в опасност. Те щяха да се притекат на помощ.

— Нямаше да успеят.

— Само един изстрел, и старата ключалка на твоята порта ще се отвори без усилие. Ела насам, искам да ти покажа нещо.

Обърнах Исмаил бей с лице към килията и му посочих прозорчето, от което се виждаше къс небе и част от покрива на къщата на Селим ага. Можеше да се забележи и един човек, който носеше черно-червени карирани одежди с пушка в ръка. Той внимателно наблюдаваше затвора.

— Познаваш ли този мъж? — попитах.

— Хаджи Линдси бей.

— Да, той е. Качил се е на покрива на жилището ми и само

чака знака, който бяхме уговорили. Мютеселим, животът ти виси на косъм. Какво искаш от мен?

— Ти си освободил беглеца.

— Кой казва това?

— Имам свидетели.

— И трябваше да ме арестуваш, мен, един ефенди, който притежава буюрулду от султана и който вече ти даде не едно доказателство, че никой не може да го уплаши.

— Да, ти не се страхуваш от никого и затова исках да бъдеш на сигурно място, докато претърсвам жилището ти.

— Можеш да го претърсиш и в мое присъствие.

— Няма да го направя. Ще изпратя хората си.

Аха, той се страхуваше от «героя», от «кръволока» и от този, който превъзхожда и двамата.

— И това ще позволя, ако стане незабелязано. Твоите хора могат да огледат всеки ъгъл. Нямам нищо против. Следователно виждаш, че не е трябвало да ме затваряш, мютеселим!

— Не съм знаел!

— Но твоята най-голяма грешка беше — поучих Исмаил бей, — че ме смяташе за сляп и че ще се оставя безропотно да ме затвориш. Повече никога не прави това, защото животът ти висеше на косъм.