Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
И все пак… ако оцелееше и кажеше на своите хора и хората на Големия Лю какво се е случило в клуба? При цялата вражда помежду им китайците можеше и да не му повярват, но един куршум в гърдите е убедително доказателство. А каквото и да си мислеха китайците, хората на Ямаото щяха да изпълнят неговите заповеди. Ако имаше шанс да ги прати срещу Мидори и Коичиро…
Озърнах се към телефона, оставен върху мивката, на една ръка от ваната.
Обади й се, казах си. Обади се веднага.
Само още малко. Мога да се добера до него. Мога да приключа това. Трябва само да разбера къде е.
Телефонът иззвъня. Едва не изхвръкнах от ваната, за да го взема. Погледнах екрана. Беше Тацу. С разтуптяно сърце разгънах телефона.
— Да.
— Няма да познаеш къде е нашият приятел.
— Кажи ми.
— Тук, в болница „Джикей“. В хирургичното отделение. Моите хора се позабавиха, докато го открият. В Токио има много болници, а Ямаото е настанен под фалшиво име.
Стисках телефона с всичка сила и се мъчех да се отпусна.
— Ще оцелее ли?
— Лекарите изглеждат оптимисти. Имал е късмет. Доколкото разбрах, само още един сантиметър и не би имало начин да го спасят.
— Как да се добера до него?
— Няма начин, докато е в операционната. А след това поне още двайсет и четири часа ще бъде под постоянно наблюдение в интензивното. Трябва да изчакаш, докато го прехвърлят в общото отделение.
— Не мога да чакам дотогава — отвърнах. Искаше ми се да крещя, да блъскам с юмрук по стената, да троша. — Той може да предприеме нещо срещу Мидори.
— Не вярвам. Сега се бори за живота си. Нищо друго. Няма сили за повече.
— Ами когато излезе от интензивното? Няма ли да го охраняват?
— Вече го охраняват, и то доста народ. Не бой се. Имам грижата.
— Ами Куро. Как е той?
— Остави Куро на мен. Ти се съсредоточи върху Ямаото.
Озърнах се, сякаш можех да намеря изход.
— Дявол да го вземе, дръж ме в течение — казах накрая.
— Науча ли нещо ново, ще ти се обадя веднага.
Затворих и върнах телефона на мивката.
Пак си помислих да предупредя Мидори. Но дори и да го сторех, тя можеше да не ме послуша. Мразеше престъпния ми живот и не искаше да бъде част от него.
Осъзнах, че може би си търся оправдание, но реших да изчакам още съвсем малко.
Знаех обаче, че ако сбъркам, после перспективата да отнема живота си ще ми се струва като шанс от небето, който глупаво и самонадеяно съм пропилял. Тогава вече нямаше да имам избор. Щях да съм използвал всички възможности — за да се обрека на вечни мъки.
46.
Тази нощ почти не мигнах. На сутринта се подложих на един час тежко физическо натоварване. Правих индийски лицеви опори, индийски клякания, упражнения за врата и корема. Накрая направих двайсет набирания, като се държах само с пръсти за рамката на вратата, и след това сто лицеви опори на пръсти. Когато свърших, снощната ми тревога бе отслабнала само съвсем леко.
Остатъкът от деня беше тежък. Все си представях Мидори и Коичиро в Ню Йорк, мислех си колко лесно ще е да ги нападнат пред онзи апартамент в Гринич Вилидж или в парка, на път към магазина, където и да било.
Всички медии гърмяха за клуб „Шепот“. Носеше се слух, че бил собственост на якудза, и преобладаваше теорията, че е бил нападнат от хора на „Обединен бамбук“ заради избухнала гангстерска война. Трима от убитите бяха тайвански граждани, а единият, на име Големия Лю, се славеше като ръководител на организирани престъпни групи. Полицията разпитваше служителите. Но характерът на клубната дейност и връзките с организираната престъпност явно замъгляваха спомените за станалото снощи.
Съобщих на Докс и Дилайла, че съм разговарял с Тацу, но иначе запазих дистанция. Казах им, че от оперативна гледна точка ще е по-добре да не се събираме без крайна необходимост. Но имаше и нещо повече. Чувствах се като пред пропаст. Ако нещата се развиеха по един начин, щях да остана на сигурна почва. Ако тръгнеха в друга посока, щях да рухна в бездната. Въпреки случилото се с Дилайла във вана, не можех да споделя чувствата си с никого. Трябваше да ги понеса сам.
Тази нощ трима членове на „Обединен бамбук“ бяха застреляни пред един техен клуб в Шинджуку. Медиите отново гръмнаха, обявявайки престрелката за поредната улична битка във войната между якудза и етническите банди. Тацу ми се обади и попита:
— Нямаш нищо общо, нали?
Гласът му беше толкова немощен, че сърцето ми се сви.
— Не — отговорих. — Току-що научих.
— Тогава новината е добра. Значи Ямаото не им е казал, че ти стоиш зад станалото в „Шепот“. Иначе хората му нямаше да си отмъщават на китайците. Казах ти, засега Мидори и синът ти са в безопасност.