Пътят на кралете (том I)

Далинар го погледна.

— Когато бях на твоите години, с нетърпение очаквах такъв лов. Да свалиш чудовището от бездната беше връхната точка в годината на всеки млад мъж.

Пак ли, каза си Адолин. Защо всички така се обиждаха, понеже той не намираше лова за вълнуващ?

— Татко, това е просто един гигантски чул.

— Тези „гигантски чули“ достигат до петдесет стъпки на височина и могат да смажат човек в Броня.

— Да — отвърна Адолин — и затова ще го мамим в продължение на часове, печейки се на жаркото слънце. Ако реши да се появи, ще го обсипем със стрели и ще се доближим, едва когато е прекалено слабо да се защитава, за да го накълцаме до смърт с Вълшебните мечове. Много рицарско.

— Това не е дуел, а лов. Велика традиция.

Адолин вдигна вежда.

— И да, така е — добави Далинар — може да е много досадно. Но кралят настояваше.

— Ти все още се терзаеш от неприятностите с Рила, Адолин — намеси се Ренарин. — Миналата седмица имаше желание. Наистина трябваше да поканиш Янала.

— Янала мрази лова. Смята, че е варварски.

Далинар се свъси.

— Янала? Коя е Янала?

— Дъщерята на Сиятелния господар Лустоу — обясни Адолин.

— И ти я ухажваш?

— Още не, обаче се опитвам.

— Какво стана с другото момиче? Онова ниското, което обичаше сребърни панделки за коса?

— Деели? — възкликна Адолин. — Татко, аз престанах да я ухажвам преди повече от два месеца!

— Така ли?

— Да.

Далинар потри брадичката си.

— Имаше още две между нея и Янала, татко. Наистина трябва да обръщаш повече внимание.

— Всемогъщият да е на помощ на оня, който опита да хване дирите на твоите оплетени ухажвания, синко.

— Последната беше Рила — вметна Ренарин.

Далинар се понамръщи.

— И вие двамата…

— Имахме известни разногласия вчера — отвърна Адолин. Прокашля се и реши да смени темата. — Все едно. Не намираш ли, че е странно кралят да настоява лично да дойде на лова за чудовището?

— Не много. Напълно пораснали екземпляри не се мяркат често тук, а и кралят рядко участва в атаките на платата. За него това е начин да влезе в бой.

— Но той е такъв параноик! Защо сега му се прииска да ходи на лов и да излиза беззащитен в Равнините?

Далинар хвърли поглед към тентата на краля.

— Знам, че ще ти се стори странно, синко. Ала кралят е много по-сложен като личност, отколкото мнозина са склонни да му признаят. Притеснява се, че поданиците му го смятат за страхливец, понеже толкова много се бои от убийци, и затова търси начини да им докаже, че грешат. Глупави начини понякога — но той не е първият познат ми човек, който влиза безстрашно в сражение, обаче се свива от ужас при мисълта за ножове в сенките. Перченето е отличителен белег на несигурността. Кралят се учи да води. Има нужда от този лов. Има нужда да докаже на себе си и на останалите, че още е силен и достоен да управлява кралство във война. Затова го насърчих. Един успешен лов може да помогне и на репутацията, и на самочувствието му.