Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— Не, майко. Ще бъда щастлива, ако вие с баща ми решите вместо мен.
— Ти самата какво очакваш от бъдещия си брак? — заинтересува се Кота.
— Ами да имам за съпруг мъж, който да отговаря на положението ми и… да се радва на няколкото деца, които ще му родя.
— Това се вика отговор! — отбеляза Кота. — Ти си добра ученичка, Аврелия.
Рутилия хвърли поглед към мъжа си, но в очите й се четеше повече загриженост, отколкото радост.
— Време е да й кажеш, Марк Аврелий!
Кота се покашля повторно.
— Виж, Аврелия, напоследък ти се превърна в голям проблем за двама ни с майка ти. Наскоро прегледах пълния списък на мъжете, поискали официално ръката ти, и се оказа, че те са нито повече, нито по-малко трийсет и седем на брой. Трудността е в това, че от тези тридесет и седем младежи нито един не може да бъде зачеркнат с лека ръка. Някои от тях произлизат от среди, по-високостоящи от нашата, други са доста по-богати от нас, а има и неколцина, които ни превъзхождат и в едното, и в другото! Това ни изправя пред неразрешим ребус. Ако ние определим бъдещия ти съпруг, рискуваме да си спечелим много врагове, което може да не засегне нас с майка ти, но много ще усложни положението на братята ти, когато им дойде времето да правят кариера. Вярвам, че добре го разбираш.
— Така е, татко — отвърна Аврелия с най-сериозен тон.
— За щастие обаче случи се тъй, че вуйчо ти Публий е открил правилния отговор на задачата: самата ти, дъще моя, ще избереш своя бъдещ съпруг.
Това беше толкова изненадващо, че дори невъзмутимата Аврелия беше смаяна.
— Аз ли? — зяпна го неразбиращо тя.
— Точно така, ти.
Девойката притисна длани към пламналите си страни и го изгледа ужасена.
— Не мога да направя подобно нещо! — възкликна тя. — Това… Това не е според римските обичаи!
— Съгласен съм — рече Кота, — но затова пък е по обичаите на Рутилий.
— Дотам бяхме стигнали, че вече се надявахме някой Одисей да ни покаже пътя — обади се на свой ред майката. — Имахме късмет, че въпросният Одисей се оказа член на семейството.
Но Аврелия кършеше ръце, сякаш обзета от непреодолима паника.
— Какво те тревожи толкова? — попита я майка й. — И ти ли не можеш да намериш отговор на нашия въпрос?
— Не, не става дума за това — рече девойката и в същия миг лицето й започна да изгубва своята руменина и да пребледнява като платно. — Просто… ами… — вдигна тя рамене отчаяно и стана. — Може ли да си вървя?
— Както желаеш.
На вратата Аврелия се обърна, изгледа тъжно Кота и Рутилия и попита:
— Колко време ми давате да направя избора си?
— О, всъщност не сме се разбързали — понечи да я успокои Кота. — Навършваш осемнайсет чак в края на януари, а пък никой не е казал, че трябва да се омъжиш веднага. Разполагаме с достатъчно време.
— Благодаря — рече Аврелия и излезе.
Тя обитаваше едно от малките помещения, в които се влизаше през атрия — стаичка мрачна и задушна; в подобно грижовно, но предпазливо семейство, родителите не биха позволили на единствената си дъщеря да разполага с по-голяма свобода. Но тъй като Аврелия наистина беше единственото момиче в къщата сред толкова момчета, тя се радваше на повече удобства и привилегии и лесно можеше да се превърне в лигава и глезена девойка, ако по природа бе склонна към това. Но за щастие подобен недостатък тя не притежаваше. Всички в семейството бяха единодушни, че е просто невъзможно момиче като нея да бъде разглезено, защото в душата й не можеше да се открие и капчица алчност или завист към околните. Което обаче не я правеше особено дружелюбна или обичлива; в действителност много по-лесно беше да изпитваш възхищение или уважение към нея, отколкото да я обичаш, и то не за друго, а защото тя самата нямаше навик да се открива пред никого. Като дете Аврелия имаше навика да изслушва с вледеняващо безразличие самохвалствата на големия си брат, както и на двамата по-малки, които се стараеха в нищо да не отстъпват на братовчед си, но случеше ли се да прекалят, тя им зашиваше такива яки шамари, че чак им се привиждаха звезди посред бял ден, след което безмълвно се оттегляше.
Скоро родителите й усетиха, че единственото, което дъщеря им иска, е да й се освободи малко помещение в къщата, където да бъде настрана от шумните момчетии. В крайна сметка й дадоха слънчева, макар и възтясна стаичка до перистила. Заедно със стаичката тя получи и прислужница, Кардикса-галката, която се оказа истинско съкровище. Когато Аврелия се омъжеше, Кардикса нямаше да се отдели от нея и щеше да я последва при съпруга й.
Щом девойката се върна в стаята си, на Кардикса й беше достатъчен само един поглед, за да прочете по лицето й, че се е случило нещо сериозно. Но както й беше навик, тя не я заразпитва, ами търпеливо изчака господарката й да й разкаже за какво точно е говорила с родителите си. Това, че двете се разбираха добре, не означаваше, че между тях съществува онова момичешко съучастничество, характерно за други. По всичко личеше, че Аврелия иска да бъде сама, затова прислужницата излезе от стаята.