Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
— Няма равна на себе си! — пригласяше му Квинт Муций Сцевола — най-добрият приятел на Крас Оратор, при това негов братовчед; нямаше как, и той беше вписал името си сред ухажорите.
— С жена като нея нямаш шанс! — тюхкаше се Марк Ливий Друз; това, че Аврелия му беше братовчедка, го правеше още по-упорит в стремленията си към нея.
— Троянската Елена! — слагаше капак на хвалебствията Гней Домиций Ахенобарб Младши и подобно на всички други и той лелееше розови мечти.
И наистина ситуацията беше точно такава, каквато я беше описал Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий — всеки римлянин тайно или явно копнееше да се ожени за племенницата му Аврелия. Това, че неколцина от кандидатите вече си имаха жени и пак я искаха, никому не се струваше непочтено, а и ни най-малко не намаляваше шансовете им — в Рим разводът беше лесна работа, а пък зестрата на Аврелия беше толкова голяма, че на никого не би досвидяло, за да я има в прегръдките си, да се раздели с парите на предишната си жена.
— Чувствам се като самия цар Тиндар, когато разни князе и царе му искали ръката на дъщеря му Елена — вайкаше се Марк Аврелий Кота пред жена си Рутилия.
— Само дето Тиндар е могъл да разчита на помощта на Одисей — припомни си легендата Рутилия.
— Де да можех и аз да си извикам някой Одисей! Независимо кому ще дам Аврелия, всички други ще ми се обидят до смърт, че съм пренебрегнал точно тях.
— Точно такова му е било положението и Тиндар — съгласи се съпругата му.
Но ето, че на вечеря у Марк Кота пристигна неговият спасител — Одисей, и той не беше никакъв грък, ами римлянин до мозъка на костите си — с други думи самият Публий Рутилий Руф. След като децата — включително Аврелия — станаха от масата, за да си лягат, разговорът съвсем естествено се прехвърли отново върху до болка познатата тема за бъдещето на Аврелия. Рутилий Руф слушаше с интерес какво му разправят родителите й и когато му дойде моментът, на драго сърце им даде своя съвет; премълча само това, че всъщност разковничето на загадката не е открито от него, ами от Гай Марий, чието писмо тъкмо беше пристигнало от Африка.
— Много е просто, Марк Емилий — рече той.
— Тогава, изглежда, ми липсва мъдрост, за да го проумей — погледна го Марк Кота. — Ще ми обясниш ли, о, Одисей?
Рутилий Руф се усмихна.
— Не виждам какво одисеевско откриваш у мен. Да не мислиш, че ще тръгна да ти съчинявам песни. Сега живеем в модерен Рим, не в антична Гърция. Не можем да убием кон, да го разрежем на четири и да накараме всички кандидати за ръката на Аврелия да се закълнат над разкъсания му труп във вярност към баща й Марк Аврелий.
— Особено ако това стане, преди да обявя кой е щастливият победител — засмя се Кота. — Какви романтици са били старите гърци, а? Не, Публий Рутилий, страхувам се, че си имаме работа с цяло сборище от трезвомислещи римляни, свикнали да цепят косъма на две.
— Точно така — кимна Рутилий Руф.
— Хайде, братко — подкани го Рутилия, — кажи ни как да се измъкнем от това затруднено положение.
— Както вече казах, скъпа Рутилия, разрешението е много лесно. Просто ще оставите момичето само да избере своя любим.
Кота и жена му го изгледаха изненадано.
— Наистина ли мислиш, че подобна постъпка ще се окаже мъдра? — попита Кота.
— В ситуация като тази мъдростта не помага, така че какво губите? — на свой ред го запита Рутилий Руф. — Тъй и тъй не държите на това Аврелия да се омъжи за богат човек, защото сте порядъчно заможни, а пък и сред кандидатите няма такива, които да са си спечелили известност като ловци на зестри. Подобно на Юлиите, Корнелиите, и Аврелиите не са фамилията, която ще привлече кариеристите и парвенютата. Освен това отдавна съм се уверил, че Аврелия е изключително интелигентно и благоразумно момиче, у нея няма и капчица сантименталност, нито пък порив към романтични приключения. Девойка като племенницата ми няма да ви злепостави за нищо на света!
— Прав си — кимна Кота в знак на съгласие. — Не мисля, че се е родил мъжът, който ще завърти главата й.
И така, на другия ден Кота и Рутилия повикаха Аврелия в дневната на майка й, за да й съобщят какво са решили за бъдещето й.
Тя дойде незабавно. В походката й нямаше нищо кокетно, нищо прекалено женствено. Ходеше почти като мъж — с резки, но затова пък възможно най-пестеливи движения, без да върти излишно задника си, с изправени рамене, с вдигнато чело. Навярно мнозина биха я нарекли плоска, защото беше твърде висока, а пък гърдите й бяха малки, но Аврелия компенсираше това с безупречното си облекло, не носеше обувки с дебели коркови подметки както повечето римски жени и изпитваше вродена неприязън към бижутата. Гъста и права, светлокестенявата й коса беше прибрана на стегната плитка на тила, което правеше лицето й по-строго. Млечнобялата й кожа никога не беше видяла каквото и да е мазило, но колкото и да се взираше човек, трудно щеше да открие някое петънце по нея — скулите й бяха изпъкнали, страните — бледорозови. Носът й беше симетричен, сякаш самият Праксител го беше изваял, а дължината му създаваше впечатлението, че в кръвта й има нещо келтско — това донякъде и оправдаваше „липсата на характер“ — истинските римляни имаха къси, но месести и изпъкнали носове. Обагрени в бледомораво, извитите й в крайчетата устни притежаваха онова необяснимо качество, което привлича всеки мъж и го кара да копнее за целувките им. А по средата на това прекрасно личице, което с изпъкналата си, заострена брадичка и високото, широко чело имаше формата на голямо сърце, грееха огромни очи, които изглеждаха не тъмносини, а виолетови, обрамчени с дълги и гъсти черни мигли, а над тях — тънки, ефирни черни вежди.