Аз съм номер четири

Правя рязък десен завой по средата на гората, минавам на зигзаг през дървесния гъсталак, накрая гората свършва и започва поле. Преживящи крави гледат с празни очи, докато профучавам край тях. Стигам до вкъщи преди Анри. Бърни Косар го няма никъде. Влизам с трясък през вратата и спирам на място. Дъхът ми засяда в гърлото. На кухненската маса, пред отворения лаптоп на Анри седи човек, за когото веднага решавам, че е един от тях. Те са ме изпреварили, измислили са го така, че да съм сам, без Анри. Човекът се обръща, а аз стисвам юмруци, готов за бой.

Но това е Марк Джеймс.

— Какво правиш тук? — питам.

— Опитвам се да разбера какво става — казва той, а очите му ясно излъчват уплаха. — Кой, по дяволите, си ти?

— За какво говориш? — питам.

— Виж — казва той, като сочи екрана на компютъра.

Отивам до него, но не поглеждам монитора — очите ми се фокусират в белия лист до компютъра. Той е точно копие на листа в джоба ми, само хартията му е по-дебела от тази на факса. Тогава забелязвам и нещо друго. В края на копието на Анри с много малки ръкописни букви е изписан телефонен номер. Едва ли биха очаквали да им се обадим. „Да, аз съм номер четири. Аз съм тук и ви чакам. Бягаме от десет години, но моля ви, елате да ни убиете сега; няма да се съпротивляваме“. Няма никаква логика.

— Това твое ли е? — питам.

— Не — казва той. — Но беше доставено по „Юпиес“ в същото време, когато пристигнах тук. Баща ти го прочете, докато му показвах видеото, и после се втурна навън.

— Какво видео? — питам.

— Гледай — казва той.

Поглеждам компютъра и виждам, че е изкарал „Ютюб“. Пуска клипчето. Видеото е неясно, с ниско качество, сякаш е било заснето с нечий телефон. Веднага разпознавам къщата му, предната й част е в пламъци. Камерата трепери, но може да се чуе лаят на кучетата, както и сподавените възклицания на тълпата. Тогава един човек се откъсва от навалицата, тръгва покрай къщата и я заобикаля. Камерата увеличава задния прозорец, откъдето идва лаят. Лаенето спира и аз затварям очи, защото знам какво ще последва. Минават около двадесет секунди и в момента, в който политам през прозореца със Сара в едната ръка и кучето в другата, Марк натиска бутона за спиране на видеото. Камерата е фокусирана и нашите лица се виждат прекрасно.

— Кой си ти? — пита Марк.

Пренебрегвам въпроса му и вместо това задавам свой:

— Кой засне това?

— Нямам представа — отговаря той.

Чакълът изпуква под гумите на пикапа пред къщата, когато Анри спира. Изправям се и първият ми инстинкт е да побягна, да се разкарам от къщата и да се върна в училище, където знам, че Сара ще остане до по-късно, за да проявява снимки. На клипа лицето й си личи точно толкова, колкото и моето, което я поставя в точно толкова голяма опасност, колкото и мен. Но нещо ме спира да избягам; вместо това заставам от другата страна на масата и чакам. Вратата на пикапа се затръшва. Анри прекрачва прага на къщата пет секунди по-късно, а Бърни Косар се стрелва пред него.