Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
За пореден път се огледах.
Може би изходът е в някоя от стените? Или зад някой рафт?
Но преди да започна разместването на мебелите, погледът ми попадна на входната врата. Странно, обикновено вратата към Коридора на съдбата изчезваше, а сега беше останала на мястото си.
Не издържах и се разсмях с пълно гърло:
— Ама че съм глупак!
В края на краищата изходът можеше да бъде на най-видното място! Например на същото място, където е и входът!
И точно в този момент моят Въздушен щит приключи жизнения си път и изчезна с лек пукот. Нямах време дори да се уплаша, когато куклите с радостно квичене и грухтене се хвърлиха към мен. От всички страни последваха миниатюрни ощипвания, удари и убождания.
— Ах, вие, дребни…!
Не успях да се задържа на крака, паднах и започнах да се търкалям по пода, опитвайки се да сваля куклите от себе си. Добре че поне успях да прикрия очите си с ръка, за да не ги избодат. Изглежда всяка кукла беше въоръжена с миниатюрен шиш като този, който взех от триокото изродче. Някак си успях да отхвърля повечето агресивни плюшени чудовища, изправих се на крака и веднага се обградих с Въздушен щит. Още известно време ми отне да изхвърля извън защитното поле останалите вътре кукли.
Всички открити части на тялото ми бяха покрити с безброй драскотини, но още по-силно ме болеше нараненото самолюбие. Едно е да се биеш с мъртъвци или Съществото, а съвсем друго — позорно да бягаш от шепа плюшени играчки.
„Ох, как бих ви пуснал малко огън, дракон да ви вземе“ — помислих си ядосано, докато разтривах врата си.
— Гори — отново се чу тихия шепот.
Сякаш чуваха мислите ми.
— Добре, щом искате!
Създадох Огнена вълна и тя удари по пространството около мен, изгаряйки всичко по пътя си. Най-странното беше, че куклите изобщо не се опитаха да избягат, а по-скоро обратното — сами вървяха към пламъка. Дори изпитах смътното подозрение, че това е целта им — да бъдат изпепелени от магическия ми огън.
Няколко минути по-късно всичко беше приключило. Куклите изгоряха, огънят отнесе и мебелите. Реших, че повече нямам какво да правя тук, обърнах се и тръгнах към входната врата.
„Само дано се отвори“ — помолих се мислено.
За мой късмет, когато дръпнах вратата, тя с лекота се разтвори, откривайки пред очите ми огромно помещение с високи тавани, пълно с безкрайни рафтове с книги.
Успях!
Веднага пристъпих през прага, оставяйки зад гърба си нажежената детска стая. Поне това, което беше останало от нея.
Бавно затворих вратата и много внимателно се огледах, без да бързам да свалям защитата си. Нещо ми подсказваше, че сега не е времето да се отпускам. Очаквах библиотеката да добави още някоя неприятна изненада.
— Има ли някой тук?! — извиках аз, без особено да се надявам на отговор.
Все пак при предишното ми посещение в библиотеката никой освен вездесъщата табелка не ме посрещна. А този път дори и нея я нямаше.
Съвсем предпазливо направих няколко крачки. Спрях. Отново се огледах. Никой и нищо. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах само безкрайните рафтове с книги.
Рафтове, рафтове, рафтове…
— Ау-у-у! — извиках отново, но отговор не получих.
Свих рамене и тръгнах да обикалям библиотеката, като внимавах да не се отдалечавам много от вратата, за да не се загубя. Само за проба взех първата попаднала ми книга от най-близкия рафт и погледнах заглавието. Уви, не можах да намеря нито една позната буква — абсолютно непознат език. Същото се повтори и с другите книги.
Малко по-нататък погледът ми попаднаха на бюро, скрило се между два съседни рафта.
„Може би тук ще намеря нещо полезно“ — логично помислих аз, върнах поредната книга обратно на рафта и побързах да разуча новата си находка.
Широкият плот от масивно, покрито с тъмна кожа дърво, беше отрупан със същите неразбираеми книги. Дори и за крака бяха използвани, колкото и да е странно, също книги. Приближавайки се по-близо, аз с изненада установих, че плотът всъщност изобщо не беше плот. Това, което първоначално бях взел за голям дървен плот, се оказа всъщност огромна книга!
Но преди да успея да избърша книгата, за да разгледам корицата, лежащите на нея книги сами излетяха, размахвайки страници като криле. Бързо проверих защитата си и като се уверих, че всичко е наред, с любопитство зачаках какво ще стане по-нататък. Летящите книги се държаха изключително миролюбиво — носеха се около мен, отгръщаха се на различни страници и ми показваха причудливи картинки.
— Искате нещо да ми покажете ли? — попитах на глас.
След разговорите с летящата табелка да говоря с книгите вече не ми изглеждаше толкова глупава идея.