Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
„Направо не ми се мисли що за дете може да живее на това място… — ужасих се аз. — И по-добре да не се срещам с него. Макар че едва ли ще имам избор…“
— А къде е входът на библиотеката? — казах на глас.
Табелката така и не се появи. Доколкото си спомнях, тя не напускаше Коридора на съдбата. Или пък не? Напускаше го, разбира се, но се появяваше едва след като се справях с опасността в дадената стая-свят. Но тук нямаше никой. Освен тези плюшени изродчета…
Приближих до подредените по рафтовете кукли и взех една от тях в ръка. Играчка като играчка. Триокото изродче ме гледаше с лукав поглед, сякаш криеше в една от петте си лапи изненада.
— Нали няма да ме нападаш?
Куклата благоразумно запази мълчание.
— Ами добре.
Върнах животинчето обратно на рафта и започнах да оглеждам стаята в търсене на врата, люк или някакъв таен изход.
„Изходът затова е таен, за да не се открива лесно“ — логично предположих аз и реших да подходя творчески. За начало внимателно огледах с помощта на „пелената“. За съжаление не открих никакви видими сплитания на потоци, освен че всички кукли излъчваха слаба магическа аура, но тя едва ли беше достатъчна, за да създаде някакви проблеми. Не забелязах нищо, което дори и малко да намеква за изход.
Пристъпих до малкото прозорче и надникнах в мрака. Навън беше нощ. Толкова тъмна, че виждах само множество безформени сенки, а и те можеха да са плод на моето въображение. За съжаление или за щастие, моето вампирясване все още не беше достигнало ниво, при което да се проявят вампирските ми способности. Във всеки случай инстинктът ми подсказваше, че по-добре да не се опитвам да излизам, а и прозорчето беше толкова малко, че едва ли щях да мина през него.
Обърнах се към стаята и замръзнах с поглед в рафтовете. Триокият изрод беше изчезнал!
— Оп-па — въздъхнах тежко. — Къде се дяна?
Да падне нямаше как — щях да чуя, а и на пода го нямаше. Оставаше само една възможност…
„Дали да не ги изгоря всички, дракон да ги вземе — помислих си тъжно. — Не ми харесват тези изчезващи кукли. А и в празна стая ще ми е по-лесно да търся изхода към библиотеката.“
Създадох малка Огнена топка и още веднъж се огледах:
— Да ги горя или да не ги горя?
По незнайна причина говоренето на глас ме караше да се чувствам малко по-уверен. Моят глас сякаш оживяваше стаята.
— Гори… — шепотът се чу от най-тъмния ъгъл на стаята, карайки ме да подскоча от изненада и да добавя към вече изградените ми щитове още няколко.
— Гори…
— Гори…
Към шепота се присъединиха още множество гласове, заобикаляйки ме от всички страни:
— Гори, гори…
Със смес от изненада и лека паника видях как куклите от цялата стая започнаха да се размърдват и да се надигат на своите плюшени крака-лапи-копита.
— Оживяхте — тихо простенах аз и веднага си помислих оптимистично: „От друга страна, сега има кого да попитам за вратата към библиотеката. Разбира се, ако тези плюшени обитатели на стаята могат и искат да говорят.“ — Извинете, как да отида в библиотеката? — попитах аз, чувствайки се като пълен идиот.
Куклите ми отговориха с квичене, писъци, ръмжене, виене и още незнайно какви звуци. Малките плюшени гадинки изненадващо бързо започнаха да скачат от рафтовете и да се блъскат в предвидливо издигнатата от мен защита. Впрочем те едва ли можеха да ме наранят сериозно с меките си рогца и лапички.
— Махнете се от мен! — извиках силно.
Разбира се, куклите изобщо не реагираха. Затова пък неочаквано получих остро убождане в задника. Дръпнах се рязко и хванах нещо меко, оказа се една от куклите — познатото ми триоко изродче с малък железен шиш в ръка. Сега куклата изобщо не беше неподвижна, а се гърчеше с цяло тяло, опитвайки да се измъкне от ръцете ми.
— А ти как влезе тук? — изненадах се аз.
Макар и куклата да оживя, все още не можеше да говори. Или не искаше. Вече не знаех. Измъкнах от изрода миниатюрното шишче и изхвърлих и играчката, и оръжието й извън щита.
Куклите бяха напълно безопасни за мен и да правя пожар в тази хубава, макар и малко плашеща стаичка, изобщо не ми се искаше. Затова реших да не им обръщам внимание и да се съсредоточа върху намирането на изхода.
„Така, спокойно — мислено се концентрирах аз. — Щом изходът не се вижда, значи е скрит. Логично? Логично. Но нали обичайната логика не действа тук.“